този, който последен е видял „Нестор“?
— Той работеше с мен над генераторите на полето и беше с мен същата сутрин, когато изчезна. Не знам виждал ли го е някой, например следобеда? Във всеки случай никой не би си признал.
— Мислите, че някой крие нещо?
— Не съм казал това. Но не смятам, че цялата вина трябва да пада върху мен. — Неговите черни очи блестяха.
Богерт внимателно го прекъсна.
— Не се ли случи нещо особено сутринта, когато го видяхте за последен път?
— Поспречках се малко с него. Бях счупил тръбичката на Кимбол и провалих петдневен труд. А аз и така бях вече изостанал от плана. Освен това цели две седмици не бях получавал писма от къщи. И ето той идва при мен и иска да повторя опита, от който съм се отказал вече месец. Отдавна ми досаждаше и аз не издържах. Заповядах му да се маха и повече не го видях.
— Заповядахте му да се махне? — с внезапен интерес го прекъсна Кълвин. — А с какви думи? Само „махай се“? Опитайте се да си спомните точно какво му казахте.
Блек очевидно се бореше със себе си. Той потри чело, свали ръка и рече предизвикателно:
— Казах му: „Махай се и да не ми се мяркаш пред очите, не искам да те виждам повече!“
Богерт се усмихна:
— Каквото е и направил.
Цели пет часа бяха нужни на Сюзън Кълвин, за да разпита всичките шестдесет и три робота. Пет часа на безкрайно повторение. Един робот сменяше друг: следваха въпроси — един, два, три, четири и отговори — един, два, три, четири. Изражението на лицето трябваше да бъде безупречно вежливо, тонът — безупречно неутрален, а атмосферата — безупречно топла. И някъде седеше скрит магнетофон. Но анализът на записа не показа никакво отклонение…
— Започвате да нервничите, Сюзън. Не разбирам защо драматизирате нещата. Та те са съвсем безобидни.
— Не.
Двамата се наведоха през масата, впили гневни погледи един в друг.
— Ако модифицираният робот изпусне тежък предмет върху човек, с това няма да наруши Първия закон, тъй като знае, че силата и скоростта на реакциите му са достатъчни, за да успее да хване тежестта, преди тя да се стовари върху човека. Но той престава да бъде активно действуващо лице, щом изпусне тежестта. В действие влиза само сляпата сила на предмета. Тогава роботът може да премисли и с бездействието си да позволи да падне товарът. Изменението на Първия закон го допуска.
— Фантазията ви е доста богата!
— Понякога професията ми го изисква. Питър, хайде да не се караме. Да работим.
— И сега…
— И сега трябва да ги изпитаме върху действието на Първия закон…
На стола мълчаливо и неподвижно седеше човек. Тежестта се откъсна от мястото си, полетя надолу и в последния момент отхвръкна встрани под внезапния и точно изчислен удар на могъщия силов лъч. Бдителните роботи „НС-2“, разделени с дървени прегради в шестдесет и три кабинки, за някаква си част от секундата се втурнаха напред до мига, в който тежестта измени посоката на падането си. Шестдесет и три фотоелемента на метър и половина от тяхното първоначално положение дадоха сигнал, шестдесет и три писеца с подскачане изобразиха криви по графиките. Тежестта се повдигаше и падаше, повдигаше се и отново падаше…
Десет пъти!
Десет пъти роботите се втурваха напред и се спираха, като виждаха, че човекът е в безопасност…
— Как е? — попита Кълнер. — Какво искахте да видите?
Богерт отвърна:
— Различието, но се страхувам, че то може да се окаже твърде незначително за нас. За шейсет и два от тези роботи необходимостта да се притекат на помощ на човека, грозяща го явна опасност, предизвиква така наречената принудителна реакция. Както видяхте, даже когато роботите знаеха, че човекът е в безопасност — а това те трябваше да го разберат още на третия или на четвъртия път, — те не можеха да постъпят по друг начин.
— Е?
— Но шейсет и третият робот, модифицираният „Нестор“, не се намира под такава принуда. Той е свободен в действията си. Ако беше пожелал, можеше да остане на мястото си, но за нещастие — в гласа на Богерт се долавяше явно съжалеше — роботът не пожела.
Той разгърна под себе си дългите листове на графиките с начупените криви.
Точно тогава, хлопвайки вратата, влезе Сюзън Кълвин.
— Съберете таблиците, Питър — възкликна тя. — Знаете, че в тях няма нищо. „Нестор-10“ знае много добре какво вършим. Нищо не го принуждаваше да се хване на въдицата, особено след първия път, когато видя, че реална опасност не заплашва човека. Останалите можеха да се държат по друг начин, а той съзнателно имитираше необходимата реакция.
— И какво трябва да правим според вас, доктор Кълвин?
— Да не му позволим да се преструва следващия път. Ще повторим опита, но с изменение. Човекът ще бъде отделен от роботите чрез проводници с високо напрежение, достатъчно високо, за да унищожи „Нестор“. Проводниците ще бъдат така опънати, че робот да не може да ги прескочи. А роботите ще бъдат предварително уведомени, че всяко докосване до жиците означава смърт.
— Не, не — изкрещя злобно Богерт, — забранявам! Не можем да унищожим роботи за милиони! Има и други начини.
— Смятате ли? Аз не ги виждам. Разбира се, и дума не може да става за тяхното унищожение. Може да се направи реле, което ще прекъсне тока в мига, когато робот се докосне до проводниците. Тогава той няма да бъде унищожен. Но те няма да знаят това, разбирате ли?
В очите на генерала трепна надежда.
— Ще помогне ли?
— Трябва. При тези условия „Нестор-10“ ще остане на мястото си. Може да му се заповяда да се допре до жицата и да загине, тъй като Вторият закон, който изисква подчинение, е по-силен от Третия, който пък го заставя да се пази. Но на него нищо няма да му бъде заповядано — всичко ще се предостави на собственото му решение. Първият закон, законът за безопасността на човека, кара нормалните роботи да отидат на смърт даже и без заповед. Но не и нашия „Нестор-10“! Той не е зависим от Първия закон, а няма да получи и никакви заповеди. Третият закон ще стане за него ведущ, законът за собственото самосъхранение, и той трябва да остане на мястото си. Принудителна реакция.
— Днес ли ще започнем?
— Тази вечер. Ако успеят да поставят проводниците. А дотогава ще обясня на роботите какво ги очаква.
На стола седеше мълчаливо и неподвижно човек. Тежестта се откъсна от мястото си, полетя надолу, в последния момент отскочи встрани под внезапния и точно изчислен удар на могъщия силов лъч.
Само веднъж…
А доктор Сюзън Кълвин, която наблюдаваше роботите от кабинката в галерията, скочи от сгъваемия стол, като извика от ужас.
Шестдесет и трите робота спокойно седяха в своите кабинки, втренчени като кукумявки в рискуващия живота си човек. Нито един от тях не се помръдна от мястото си.
Доктор Кълвин беше толкова сърдита, че едва се владееше. А трябваше да се сдържа, тъй като в стаята един след друг влизаха и излизаха роботите. Тя погледна в списъка. Сега трябваше да се появи двадесет и осмият. Оставаха още тридесет и пет.
