— Разбира се. Но ако няма някакво опасно излъчване, тогава е съвсем друго, нали?
— Ясно. Без съмнение.
— Сега можеш да си отидеш. Човекът зад вратата ще те отведе в кабинката. Чакай там!
Голямата радиационна камера беше отново в пълна готовност. Роботите чакаха търпеливо в своите дървени кабинки, които бяха отворени към центъра, но разделени помежду си с преградки.
Доктор Кълвин съгласуваше с Блек последните детайли, а Кълнер с голяма кърпа бавно изтриваше потта от челото си.
— Сигурен ли сте — настойчиво питаше Сюзън, — че нито един от роботите не е имал възможността да разговаря с останалите след разпита?
— Съвсем — отговори Блек. — Те не размениха нито една дума.
— И всеки се намира в определената за него кабинка?
— Ето плана.
Психологът погледна замислено чертежа.
— Хм.
Кълнер надникна през рамото й.
— А по какъв принцип сте ги подредили, доктор Кълвин?
— Помолих онези роботи, които бяха проявили и най-малкото отклонение по време на предишните опити, да бъдат поставени в едната страна на кръга. Аз ще седя в центъра и искам да ги следя особено внимателно.
— Вие ще седите там? — възкликна Богерт.
— Защо не? — хладно възрази тя. — Това, което се надявам да видя, може да продължи само един миг. Не мога да рискувам, трябва сама да ги наблюдавам. Питър, вие ще бъдете в галерията и ви моля да следите роботите от другата страна на кръга. Наредих филмирането на всеки робот, Кълнер, в случай, че нищо не забележим. Ако се наложи, нека роботите да останат по местата си, докато не проявим и разгледаме филмите. Нито един от тях не трябва да си отива или да се разхожда из помещението. Разбрахте ли?
— Напълно.
— Тогава да започнем за последен път.
На стола мълчаливо седеше Сюзън Кълвин. В очите й се четеше безпокойство. Тежестта се откъсна от мястото си, полетя надолу, после, в последния момент, отхвръкна встрани под внезапния, точно изчислен удар на могъщия силов лъч. Един от роботите се откъсна от мястото си и направи две крачки напред.
После се спря.
Но доктор Кълвин също скочи от стола. Показалецът й властно сочеше робота.
— „Нестор-10“, ела тук! — извика тя. — Ела тук! ЕЛА ТУК!
Бавно, без желание роботът тръгна напред. Без да сваля погледа си от него, Кълвин се разпореждаше с цяло гърло:
— Ей, някой да изведе всички останали роботи оттук! Махайте ги по-скоро!
Тя чу шум, тропот на тежки крака по пода. Но не се обърна.
„Нестор-10“, ако това наистина беше „Нестор-10“, подчинявайки се на заповедния й жест, направи още една крачка, после още две. Той беше едва на три метра от нея, когато се разнесе хрипливият му глас:
— Заповядаха ми да се скрия…
Пауза.
— Не можех да не се подчиня. До този момент не ме намериха… Той ще помисли, че съм нищожество… Той ми каза… Но той не е прав… Аз съм силен и умен…
Говорът му беше отривист. Той направи още една крачка.
— Аз знам много… Той ще помисли… Мен ме откриха… Позор… Само не мене… Аз съм умен… А обикновеният човек… е такъв слаб… бавен…
Още крачка и металната ръка легна внезапно върху рамото на Сюзън Кълвин. Тя почувствува, че тежестта я притиска към пода. Гърлото й се сви и тя чу собствения си пронизителен писък.
Като през мъгла долитаха думите на „Нестор-10“:
— Никой не трябва да ме открие. Нито един човек…
Хладният метал я притискаше и тя се свличаше под неговата тежест…
После се разнесе странен металически звук. Сюзън Кълвин падна на пода, без да почувствува удар. Върху тялото й лежеше бляскавата ръка. Ръката не се движеше, не се движеше и самият „Нестор-10“, проснат до нея. Над нея се надвесиха разтревожени лица. Джералд Блек питаше със задъхан глас:
— Да не сте ранена, доктор Кълвин?
Тя едва поклати глава. Свалиха ръката на робота и внимателно й помогнаха да се изправи.
— Какво стана?
Блек каза:
— Включих гама-лъчите за пет секунди, не знаехме какво ще стане. Едва в последната секунда разбрахме, че ви е нападнал и че няма друг изход. Той загина веднага. Но за нас това не е опасно. Не се безпокойте.
— Не се безпокоя. — Тя закри очи и за миг се облегна на рамото му. — Не мисля, че той наистина ме е нападнал. Той просто се опитваше да го стори. Но това, което е останало от Първия закон, все още го задържаше.
Две седмици след първата среща на Сюзън Кълвин и Питър Богерт с Кълнер се състоя последният им разговор. Кълнер започна просто:
— Кажете ми… Вие нищо не обяснихте. Как го направихте?
— А, това ли… Бих ви го казала много по-рано, ако бях уверена, че ще успея. „Нестор-10“ притежаваше комплекс за превъзходство, който растеше непрекъснато. Беше му приятно да мисли, че той и другите роботи могат повече от хората. Това беше много важно и ние го знаехме. Затова предварително предупредихме всеки робот, че гама-лъчите са смъртоносни за него и че те ще бъдат между мен и него. Всички, разбира се, останаха по местата си, използувайки съвета на „Нестор-10“ от предишния опит, всичките бяха решили, че е безсмислено да се опитват да спасяват човека и да загинат напразно, без да успеят да сторят това.
— Това разбирам, доктор Кълвин. Но защо само „Нестор-10“ напусна мястото си?
— А! Приготвихме им малка изненада. В пространството между мен и роботите имаше не гама-лъчи, а инфрачервени. Обикновено топлинно излъчване, абсолютно безвредно. „Нестор-10“ знаеше това и се втурна напред. Той очакваше, че и останалите ще постъпят така под действието на Първия закон. Само след няколко части от секундата той си спомни, че обикновеният „НС-2“ е способен само да открие наличието на излъчване, но не и неговия характер. Че сред тях само той единствен може да определя дължината на вълните благодарение на обучението, което беше преминал на Хипербазата под ръководството на обикновените хора. Тази мисъл не му беше минала веднага през ума, защото беше твърде унизителна за него. А обикновените роботи знаеха, че пространството, което ги отделяше от мен, е гибелно за тях, тъй като ние им го бяхме казали; само „Нестор-10“ знаеше, че лъжем. И за някакъв си миг той забрави или просто не пожела да си спомни, че другите роботи могат да знаят по-малко, отколкото хората… Погуби го комплексът за превъзходство…
Информация за текста
© 1947 Айзък Азимов
© 1970 Наталия Воронова, превод от руски
Isaac Asimov
Little Lost Robot, 1947
