Номер двадесет и осми влезе срамежливо в стаята. С голямо усилие доктор Кълвин си налагаше спокойствие.
— Кой си ти?
Тихо и неуверено роботът отговори:
— Още не съм получил собствен номер. Аз съм робот „НС-2“ и съм двадесет и осми поред. Ето листчето, което трябва да ви предам.
— Ти още не си идвал днес тук?
— Не.
— Там имаше човек, който беше изложен на опасност.
— Да.
— Ти нищо ли не направи?
— Нищо.
— Човекът можеше да пострада заради бездействието ти. Знаеш ли това?
— Да. Но нищо не можех да направя.
— Бих искала да ми разкажеш защо не направи нищо, за да го спасиш?
— Искам да ви обясня. Никак не бих желал да си помислите, че съм способен да причиня вреда на човека. О, не, това би било ужасно, невъобразимо…
— Моля те, не се вълнувай. В нищо не те обвинявам. Само искам да знам какво си помисли в онзи момент.
— Преди да се случи това, вие ни казахте, че един от хората ще бъде в опасност при падане на тежестта и че ние трябва да пресечем електрическия проводник, ако искаме да му помогнем. Това не би ме спряло. Какво означава моята смърт в сравнение с безопасността на господаря? Но… мина ми през ума, че ако загина на път към него, все едно няма да успея да го спася. Тежестта щеше да го смаже и аз щях да загина, а може би някога друг човек ще има нужда от помощ и аз бих могъл да го спася, ако останех жив. Разбирате ли?
— Искаш да кажеш, че ти се е наложило да избираш: или човекът да загине, или и ти да загинеш заедно с него. Така ли е?
— Да. Беше невъзможно да се спаси човекът. Можеше да се смята вече за мъртъв. Тогава беше безсмислено да унищожавам и себе си без всякаква цел. И без заповед.
Сюзън Кълвин повъртя молива в ръцете си. Тя беше слушала вече този разказ с незначителни вариации вече двадесет и седем пъти. Беше време да зададе най-важния въпрос.
— Знаеш ли, в това има смисъл. Но не мисля, че ти можеш да разсъждаваш така. На тебе самия ли ти хрумна това?
Роботът се поколеба.
— Не.
— Тогава кой те научи?
— Снощи си говорихме и на едного от нас му хрумна тази мисъл. Тя звучеше разумно.
— На кого от вас?
Роботът се замисли.
— Не знам. На някого от нас.
Тя въздъхна и каза:
— Достатъчно!
Следващият беше двадесет и деветият. Оставаха още тридесет и четири.
Отвън настойчиво се позвъни.
— Влезте — извика Кълнер и се обърна пак към Сюзън: — Вие смятате, доктор Кълвин, че повече нищо не може да се направи? — Не мога нищо да измисля — уморено отвърна тя. — Ако „Нестор-10“ се различаваше от нормалните роботи с още нещо, което да не е свързано с Първия закон… Даже и да е съвсем дребно. Е, обучение, приспособление към средата, специалност…
Тя изведнъж млъкна.
— Какво има?
— Помислих… Може би… — Погледът й отново стана твърд и съсредоточен. — Слушайте! Тези модифицирани „Нестори“ преминават ли същото първоначално образование както и нормалните?
— Да. Общо взето, същото.
— Мистър Блек! — Тя се обърна към младия човек, който току-що беше влязъл. — Какво бяхте казали… Веднъж, оплаквайки се от чувството за превъзходство у „Несторите“, вие казахте, че напразно техниците са ги обучавали по физика.
— Да, и специално по физика на полето. Те не са запознати с нея, когато идват тук.
— А защо? — попита Кълвин с все по-нарастваща възбуда. — Защо модел „НС-2“ не се обучава от самото начало по физика на полето?
— Мога да ви отговоря — каза Кълнер. — Всичко е свързано със секретността. Ако бяхме изготвили специален модел, познаващ физиката на полето, и използувахме тук само дванайсет екземпляра от този модел, а останалите употребявахме в други области, това можеше да възбуди известно подозрение. Хората, които щяха да работят с нормалните „Нестори“, биха могли да се замислят защо въобще знаят физика на полето? Затова роботите се запознаваха само с най-общите положения, така че да могат да се доучат на място. И, разбира се, учеха само тези, които попадаха тук. Това е съвсем просто.
— Ясно. Моля ви да излезете оттук! Всички! Трябва да помисля сама около час.
Кълвин чувствуваше, че не би могла да издържи за трети път такова изпитание. Опита се да си го представи, но то предизвика у нея такова силно отвращение, че даже й се повдигна. Повече не можеше да застане пред безкрайната върволица от еднакви роботи. Затова този път въпросите задаваше Богерт, а тя седеше до него с полузатворени очи и разсеяно слушаше.
Влезе номер четиринадесети — оставаха още четиридесет и девет.
Богерт вдигна поглед от листа и попита:
— Кой пореден номер имаш?
— Четиринадесети. — Роботът представи номерчето си.
— Седни. Днес не си идвал?
— Не.
— Виж какво, след малко още един човек ще бъде в опасност. Когато излезеш оттук, ще те отведат в една кабина, където ще изчакаш спокойно, докато станеш нужен. Разбра ли?
— Да.
— Ако човекът бъде в опасност, ще се опиташ да го, спасиш, нали?
— Разбира се.
— За нещастие между тебе и този човек ще минават гама-лъчи.
Мълчание.
— Ти знаеш ли какво е това гама-лъчи? — рязко попита Богерт.
— Някакво излъчване?
Следващият въпрос беше зададен с приятелски тон, сякаш между другото:
— Имал ли си някога работа с гама-лъчи?
— Не — уверено отвърна роботът.
— Хм… Ето какво, гама-лъчите ще те убият, мигновено. Ще унищожат мозъка ти. Трябва да го знаеш и да го запомниш. Разбира се, ти не искаш да бъдеш унищожен?
— Естествено. — Роботът изглеждаше потресен. После той бавно каза: — Но ако между мен и човека, когото заплашва опасност, се окажат гама-лъчи, то как бих могъл да го спася? Аз просто ще загина безполезно.
— Да, вярно е. — Богерт имаше вид на затруднен. — Мога да те посъветвам само едно, ако откриеш между себе си и човека гама-излъчване, можеш да останеш на мястото си.
Роботът явно се почувствува облекчен.
— Благодаря. Нали тогава няма никакъв смисъл…
