Айзък Азимов
Последният въпрос
Последният въпрос беше зададен за първи път почти на шега на 21 май 2061 година — във времето, когато човечеството правеше началните си стъпки към светлината.
Въпросът се появи като резултат на петдоларов бас, последвал няколкото уискита със сода. Всичко се случи така:
Александър Адел и Бертрам Лупов бяха двама верни служители на Мултивак. По-добре от всеки друг човек те знаеха какво се крие зад студеното, цъкащо и пробляскващо, няколко мили дълго лице на този гигантски компютър. Те имаха поне малка представа за главното предназначение на релетата и веригите, докато всеки останал би се побъркал от всичко това.
Мултивак беше самонастройващ и самокорегиращ се компютър. Това се налагаше, защото никой човек не би могъл да го настрои и коригира достатъчно бързо или достатъчно точно. Ето защо Адел и Лупов обслужваха гиганта само повърхностно — нещо, което всеки човек би могъл да върши. Те подаваха данни, сверяваха въпросите според нуждите му и транслираха отговорите, които той издаваше. Със сигурност те, както и всички като тях, имаха право да поемат от славата на Мултивак. За няколко десетилетия Мултивак беше помогнал да се проектират корабите и беше начертал траекториите, които позволиха на човека да достигне Луната, Марс и Венера, но вследствие на това се разбра, че земните ресурси не са достатъчни за корабите. Твърде много енергия беше нужна за дългите пътувания. Земята употреби въглищата и урана си, при това с нарастваща ефективност, но все пак двата материала имаха край.
Постепенно Мултивак научи достатъчно, за да отговори на най-задълбочените въпроси максимално изчерпателно и така на 14 май 2061 година всичко онова, което беше само теория, се превърна в реалност.
Енергията на Слънцето беше уловена, преобразувана и използвана в междупланетарен мащаб. На цялата Земя изключиха от употреба изгарянето на въглищата, деленето на урана и се обърнаха към нещо, което включваше всичко това в една малка станция, една миля в диаметър, обикаляща около Земята на половината разстояние до Луната. Цялата Земя беше захранена с невидимите лъчи на слънчевата енергия.
Една седмица не бе достатъчна, за да затъмни славата, изсипала се върху работещите с Мултивак. Накрая Адел и Лупов решиха да се спасят от нея и да се срещнат на спокойствие, където никой не би и помислил да ги потърси: в пустите подземни стаи, където едва се показваха части от могъщото тяло на Мултивак.
Необслужван, бездействащ, подреждайки данни с мързеливо щракане, Мултивак също се беше възползвал от ваканцията и момчетата одобряваха това. Те нямаха намерение да го безпокоят. Със себе си бяха донесли бутилка и единственото им желание в момента беше да починат в собствената си компания.
— Смайващо е само като си го помислиш — каза Адел като отпиваше от чашата си.
Бледото му лице беше прорязано от бръчки на умора. Гледайки ледените кубчета, които мързеливо плуваха в течността, продължи:
— Цялата енергия, която някога ще ни потрябва, и то безплатно. Достатъчно енергия, за да разтопим Земята на големи капки пречистено желязо и пак да не почувстваме липса на енергия. Цялата енергия, която ще ни трябва завинаги, завинаги, завинаги…
Лупов наклони главата си встрани. Той беше свикнал да прави това, когато се обявяваше против нещо и го направи сега, отчасти, защото трябваше да носи леда и чашите.
— Не вечно — каза той.
— О, по дяволите, почти вечно тогава. Докато слънцето не се изтощи, Берт.
— Това не е вечно.
— Добре тогава. Милиарди и милиарди години. Двайсет милиарда, може би. Доволен ли си?
Лупов прокара пръсти през оредялата си коса, колкото да се увери, че е останало нещо, после внимателно сръбна от питието си.
— Двайсет милиарда години не означават вечност.
— Добре де, това ще означава край за нас, нали?
— Така щеше да е с въглищата и урана.
— Е, добре, но сега ние можем да прикачим всеки кораб към Слънчевата Станция и той може да отиде до Плутон и обратно милион пъти, без да се грижим въобще за горивото му. Не можеш да направиш това с въглища и уран. Попитай Мултивак, ако не ми вярваш.
— Няма защо да го питам. Знам това.
— Тогава спри да омаловажаваш това, което Мултивак направи за нас — каза Адел разгорещено. — Той свърши всичко идеално.
— Кой казва, че не е? Това, което казах аз е, че Слънцето не е вечно. Това е всичко. Ще бъдем осигурени за двайсет милиарда години, а после? — Лупов посочи с леко разтреперан пръст към Адел. — Само не ми казвай, че ще се включим към друго слънце.
За миг настъпи тишина. Адел поднесе чашата към устните си, а очите на Лупов бавно се затвориха. Те мълчаха.
Изведнъж очите на Лупов лумнаха.
— Мислиш, че ще се включим към друго слънце, когато нашето угасне, нали?
— Не мисля.
— Положително си мислиш. Слаб си в логиката, това е проблемът при тебе.
— Знам това — каза Адел. — Не викай! Когато слънцето угасне, другите звезди ще го последват.
— Друг път ще… — измънка Лупов. — Всички те са се образували в началото при голямата космическа експлозия или каквото и да е там и всичко това ще свърши в един момент, когато звездите се изчерпят. Някои по-бързо, други по-бавно. Гигантите няма да живеят стотици милиони години, по дяволите! Слънцето ще изтрае двайсет милиарда години, а джуджетата може би сто милиарда в най-добрия случай. Ала само след трилион години всичко ще потъне в мрак. Ентропията ще се увеличи до максимум и това е всичко.
— Знам всичко за ентропията — възпротиви се Адел.
— Не знаеш.
— Знам повече от тебе.
— Тогава значи знаеш, че всичко се изтощава някой ден.
— Добре, де, кой твърди противното?
— Ти го твърдиш, глупако! Ти каза, че имаме цялата енергия, от която се нуждаем, завинаги. Ти каза „завинаги“.
На свой ред Адел се обяви против.
— Може би някога ще успеем да оправим нещата.
— Никога.
— Защо пък не? Някой ден.
— Никога.
— Питай Мултивак.
— Ти го питай. Хайде на бас. Пет долара, че не може да стане.
Адел беше достатъчно пиян, за да опита, и достатъчно трезвен, за да набере необходимите символи и операции които превърнаха фразата във въпрос, горе-долу със следния вид:
„ЩЕ МОЖЕ ЛИ ЧОВЕЧЕСТВОТО НЯКОГА ДА ВЪЗСТАНОВИ СЛЪНЦЕТО В ПЪЛНАТА МУ СИЛА, ДОРИ СЛЕД КАТО Е УМРЯЛО ОТ СТАРОСТ?“
Или още по-просто:
„КАК ПЪЛНАТА СУМА НА ЕНТРОПИЯТА ВЪВ ВСЕЛЕНАТА МОЖЕ ДА БЪДЕ НАМАЛЕНА ДО МИНИМУМ?“
Мултивак замлъкна. Бавното премигване на лампите спря, далечният шум от превключващи релета изчезна. И тогава, когато ужасените техници почувстваха, че не могат вече да сдържат дъха си, телетайпът оживя внезапно, изхвърляйки отговора на Мултивак.
На хартията имаше отпечатани пет думи:
НЕДОСТАТЪЧНИ ДАННИ ЗА СМИСЛЕН ОТГОВОР.
— Край на баса — прошепна Лупов. Двамата бързо си тръгнаха.
