— Все пак, предполагам, не искаш да оставиш живота?
— Не съвсем — отвърна MQ-17J и добави тихо — Все още не. Не съм толкова стар. Колко стар си ти?
— Аз съм все още под двеста… Но да се върнем на думата. Населението се удвоява на десет години. Когато свършим с тази Галактика ще напълним друга за десет години. Още десет години и ще заселим още две. Още едно десетилетие — нови четири. А за сто години ще запълним хиляда Галактики. За хиляда години — един милион Галактики. След десет хиляди години ще изпълним цялата позната Вселена. Тогава?
VJ-23X каза:
— Има и друг проблем. Транспортирането. Чудя се колко ли единици слънчева енергия ще са необходими, за да се придвижи населението на една Галактика до друга.
— Съвсем правилно. Човечеството вече консумира две слънчеви енергийни единици за година.
— И по-голямата част от тях се пропиляват. Въпреки това собствената ни Галактика употребява две слънчеви единици.
— Съгласен съм, но дори при сто процента ефикасност ние само отдалечаваме края. Енергийните ни нужди растат в геометрична прогресия, дори по-бързо от скоростта на популацията ни. Ще свършим енергията дори по-скоро от Галактиките. Хубава работа.
— Ще трябва да построим нови звезди от междузвездния газ.
— Или пък от разпръснатата топлина? — подметна MQ-17J саркастично.
— Сигурно има някакъв начин да реверсираме ентропията. Да попитаме Галактическият АК.
VJ-23X не беше напълно сериозен, но MQ-17J извади от джоба си АК-контакта и го постави на масата пред тях.
— Почти си го мислех — каза той. — Все някога човечеството ще се срещне с този проблем.
Той сериозно гледаше малкия АК-контакт. Той представляваше кубче голямо само два инча и нищо повече, но беше свързано през хиперпространството с големия Галактически АК, който обслужваше цялото човечество.
MQ-17J замълча за момент, защото се замисли дали някога в безсмъртния си живот ще види Галактическия АК. Той живееше в един собствен малък свят, свързан като в паяжина с енергийни лъчи, съдържащи материята, с която вълните от суб-мезони заеха мястото на старите, бавни молекулярни клапи. И все пак въпреки субетерната си структура Галактическият АК беше хиляда пълни фута в диаметър.
MQ-17J внезапно запита АК-контакта:
— Може ли някога ентропията да бъде реверсирана?
VJ-23X го погледна изненадано:
— Ама, виж… аз не мислех, че ще трябва да го питаш за това нещо.
— Защо не?
— Ние и двамата знаем, че ентропията не може да бъде реверсирана. Не можеш да превърнеш димът и пепелта обратно в дърво.
— Имахте ли дървета във вашия свят? — попита MQ-17J.
Звукът от Галактическия АК ги извади от тишината. Гласът му се разнесе тънък и красив от малкия контакт на масата. Той каза:
НЯМА ДОСТАТЪЧНО ДАННИ ЗА СМИСЛЕН ОТГОВОР.
— Виждаш ли! — каза VJ-23X.
Двамата се върнаха към въпроса за рапорта, който трябваше да изпратят на Галактическия Съвет.
Мозъкът на Зи Прайм обгърна новата Галактика с леко любопитство, породено от неизброимите купища звезди, блещукащи наоколо. Никога преди не беше виждал такова нещо. Ще успее ли някога да ги види всичките? Те бяха толкова много, всяка със своя човешки товар… Ала товарът в по-голямата си част беше само мъртва тежест. Все повече и повече истинската есенция на хората излизаше тук, в космоса.
Мозъци, не тела! Безсмъртните тела се връщаха обратно на планетите в очакване на вечността. Понякога те се раздвижваха за активност на материята, но това се случваше рядко. Няколко нови индивида дойдоха от съществуванието си, за да се присъединят към тълпата, но какво от това? Във Вселената има място и за индивидуалност.
Зи Прайм беше изваден от унеса си от преминаването през него на засуканите мустачки на друг мозък.
— Аз съм Зи Прайм — каза Зи Прайм. — А ти?
— Аз съм Ди Суб Юн. Твоята Галактика?
— Наричахме я само Галактика. А вие?
— Ние също. Всички хора наричат Галактиките си Галактики и нищо повече. Защо пък не?
— Наистина. Откакто Галактиките са еднакви.
— Не всички. На една специална Галактика е възникнала човешката раса. Това я прави различна.
— На коя? — попита Зи Прайм.
— Не мога да кажа. Може би Вселенския АК знае.
— Ще го попитаме ли? Това ме заинтересува.
Възприятията на Зи Прайм се разшириха, докато самите Галактики се свиха и станаха нови, по- разпръснати, като точици върху огромен фон. Стотици милиарди, всички с безсмъртните си същества, всички разтварящи товара интелигентност, и с мозъци, носещи се свободно в пространството. И все пак една от тях беше уникална с това, че беше първичната Галактика. Една от тях имаше в далечното си минало период, когато е била единствената Галактика, населена с хора.
Зи Прайм беше погълнат от желание да види тази Галактика и извика:
— Вселенски АК! От коя Галактика е произлязъл човешкият род?
Вселенския АК чу, защото във всеки свят и навсякъде в космоса той имаше свои готови рецептори, а всеки рецептор водеше през хиперпространството към някаква непозната точка, където Вселенският АК стоеше отделно.
Зи Прайм знаеше само за един човек, чиито мисли бяха проникнали в мисловното пространство на Вселенския АК и той разказваше само за едва виждащо се светещо кълбо, два фута в диаметър.
— Но как може това да е целият Вселенски АК? — беше попитал Зи Прайм.
— Повечето от него — беше отговорът — е в хиперпространството. В каква форма съществува там, не мога да си представя.
Зи Прайм знаеше, че никой човек не беше взел участие в направата на Вселенския АК. Всеки Вселенски АК проектираше и конструираше своя заместник. Всеки, по време на милионите години от съществуването си, събираше необходимите данни да построи по-добър, по-сложен и по-способен заместник, в който да прелее собствените си запаси от данни и своята индивидуалност.
Вселенският АК прекъсна размишленията на Зи Прайм не с думи а с напътствия. Интелектът на Зи Прайм бе поведен през неясното море от Галактики и една специална Галактика се разшири в звезди. Мисълта дойде, безкрайно далечна, но и безкрайно ясна: „ТОВА Е ПЪРВИЧНАТА ГАЛАКТИКА НА ЧОВЕКА“. Но въпреки всичко тя беше същата, същата както всяка друга и Зи Прайм подтисна разочарованието си. Ди Суб Юн, чийто ум го съпровождаше изведнъж попита:
— Една от тези звезди ли е първоначалната звезда на Човека?
Вселенският Ак отговори:
— ПЪРВИЧНАТА ЗВЕЗДА НА ЧОВЕКА СЕ ПРЕВЪРНА В НОВА. СЕГА Е БЯЛО ДЖУДЖЕ.
— А хората на нея загинали ли са? — попита стреснато Зи Прайм, без да се замисля.
Вселенският АК отговори:
— КАКТО И В ДРУГИ ТАКИВА СЛУЧАИ ЗА ФИЗИЧНИТЕ ИМ ТЕЛА ВЪВ ВРЕМЕТО БЕШЕ ПОСТРОЕН НОВ СВЯТ.
— Да, разбира се — каза Зи Прайм, но дори така го обзе някакво чувство за загуба.
Умът му се отдели от първичната човешка Галактика и се зарея назад, изгубвайки се сред замъглените точици. Той не искаше да я вижда никога повече. Ди Суб Юн попита:
