— Какво не е наред?
— Звездите умират. Първичната звезда е мъртва.
— Те всички трябва да умрат. Защо не?
— Но когато цялата енергия изчезне, телата ни в крайна сметка ще умрат, а аз и ти с тях.
— Това ще стане след милиарди години.
— Не искам това да става дори и след милиард години. Вселенски АК! Как могат да се запазят звездите?
Ди Суб Юн попита недоумяващо:
— Ти питаш как може да бъде променена посоката на ентропията?
Вселенският АК отговори:
ВСЕ ОЩЕ НЯМА ДОСТАТЪЧНО ДАННИ ЗА СМИСЛЕН ОТГОВОР.
Мислите на Зи Прайм отлетяха обратно към собствената му Галактика. Той не обмени повече мисли с Ди Суб Юн, чието тяло може би го чакаше в Галактика на трилион светлинни години разстояние, или на съседната на Зи Прайм звезда. Това нямаше значение. Нещастен, Зи Прайм започна да събира междузвезден водород, от който да построи малка звезда за себе си. Щом звездите трябва да умрат някога, поне някоя трябва да може да се построи все пак.
НАКРАЯ ЧОВЕКЪТ ОСТАНА САМ.
Съставен от трилиони, трилиони, трилиони вечни тела, всяко на своето място, всяко почиващо спокойно, тихо, неразрушимо, всяко едно поддържано от съвършени автомати, докато умовете на всички тела се претопиха заедно, неразличими един от друг.
Човекът каза:
— Вселената загива.
Човекът погледна замъглените Галактики. Гигантските звезди бяха изчезнали отдавна, обратно в най- неясното от неясното далечно минало. Почти всички звезди бяха бели джуджета, гаснещи в своя край. Новите звезди бяха образувани от праха между звездите, някои при естествени процеси, други от Човека, но и те си отиваха.
Все пак белите джуджета можеха да се сблъскват едно с друго и от огромните сили, освободени по този начин, се образуваха нови звезди, но и те не живееха дълго.
— Пестеливо използвана, разпределяна от Космическият АК, дори така енергията, останала в цялата Вселена, ще стигне за милиарди години — каза Човекът.
— Дори и така да е, един ден тя ще свърши. Както и да се съхранява и пести, енергията изтича и не може да бъде върната. Ентропията трябва да стигне до максимум.
— Може ли ентропията да бъде реверсирана?
— Да попитаме Космическия АК.
Космическият АК ги заобикаляше, но не в космоса. Нито частица от него не беше в космоса. Той беше в хиперпространството и беше направен от нещо, което не беше нито материя, нито енергия. Въпроси за неговия вид и природа нямаха смисъл във всички термини, които Човек разбираше.
— Космически АК — каза Човекът — как може да се промени посоката на ентропията?
ВСЕ ОЩЕ НЯМА ДОСТАТЪЧНО ДАННИ ЗА СМИСЛЕН ОТГОВОР — отговори Космическият АК.
— Събери допълнителни данни — каза Човекът.
ЩЕ ГО НАПРАВЯ. ПРАВЯ ТОВА ОТ СТО МИЛИАРДА ГОДИНИ. МОИТЕ ПРЕДШЕСТВЕНИЦИ И АЗ МНОГО ПЪТИ СМЕ БИЛИ ПИТАНИ ЗА ТОВА. ВСИЧКИ ДАННИ, С КОИТО РАЗПОЛАГАМ, СА НЕДОСТАТЪЧНИ.
— Ще дойде ли време, когато данните ще бъдат достатъчно или проблемът е нерешим при всички положения? — попита Човекът.
Космическият АК отговори:
НЯМА НЕРЕШИМ ПРОБЛЕМ.
— Кога ще имаш достатъчно данни, за да отговориш на въпроса? — попита Човекът. — Ще продължиш ли да работиш върху това?
ЩЕ ПРОДЪЛЖА — каза Космическият Ак.
— Ще чакаме — каза Човекът.
Звездите и Галактиките умираха и се разпръсваха, а пространството след десет трилиона години изтощаване, почерняваше все повече.
Един по един хората се сливаха с АК. Всяко физично тяло губеше своята умствена идентичност и това в известна степен не беше загуба, а победа. Последният Човешки ум спря преди сливането, поглеждайки над пространството, което не включваше нищо друго освен остатъци от последните тъмни звезди. Нямаше нищо повече. Рядка материя и остатъци от топлина изчезваха към абсолютната нула.
— АК, това краят ли е? — попита Човекът. — Може ли този хаос да бъде превърнат пак във Вселена? Не може ли да стане това?
ВСЕ ОЩЕ НЯМА ДОСТАТЪЧНО ДАННИ ЗА СМИСЛЕН ОТГОВОР — каза АК.
Последният човешки ум се стопи и остана да съществува единствено АК — в хиперпространството.
Материя и енергия намериха своя край, а с тях пространството и времето. Дори АК съществуваше само заради един последен въпрос. Въпрос, който никога не намери своя отговор още от времето на първия компютър десет трилиона години назад.
Въпрос, зададен на компютър толкова далеч от АК, колкото човекът беше далече от Човека. На всички други въпроси беше отговорено и докато този последен въпрос не намереше своя отговор, АК не можеше да спре съзнанието си.
Събирането на данни достигна своя край. Нищо не остана за събиране.
Но всички събрани данни трябваше да бъдат съпоставени във всички възможни взаимоотношения.
Накрая дойде моментът, в който АК научи как да обърне посоката на ентропията.
Само, че сега нямаше нито един човек, на когото АК да може да даде отговор на последния въпрос.
Все едно. При демонстрацията отговорът ще се погрижи за това.
След още един безвременен интервал АК измисли как най-добре да направи всичко.
Внимателно и грижливо АК организира програмата.
Съзнанието на АК обхвана всичко онова, което някога беше Вселена, а сега Хаос.
Стъпка по стъпка, това трябва да се направи.
И рече АК:
— Да бъде светлина!
И бе светлина…
Информация за текста
© 1956 Айзък Азимов
Isaac Asimov
The Last Question, 1956
Източник: http://sfbg.us
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1121]
