(само че много по-интензивни), които бяха необходими на гросмайстора. Трябваше такъв ум, който да е способен да прозре куадрилиони ходове напред, за да намери единствения верен ход и да го направи в рамките на минути.
Затова Траск се размърда неспокойно:
— И какво прави Майерхоф?
— Внедрил е система от въпроси, която аз намирам за тревожна.
— О, хайде стига, Уислър. Това ли е всичко? Ти не можеш да забраниш на един Велик майстор да прокара която и да е система от въпроси. Нито ти, нито аз сме овластени да обсъждаме смисъла на неговите въпроси. Знаеш това. А аз знам, че ти го знаеш.
— Да, зная. Разбира се. Но аз познавам и Майерхоф. Виждал ли си го някога извън работата му?
— Господи боже, не. Някой изобщо среща ли се с някой Велик майстор извън работата му?
— Не се дръж така, Траск. Те са хора, хора, които са направо за оплакване. Някога замислял ли си се какво е това да си Велик майстор, да знаеш, че в целия свят има само дванайсет човека като тебе, да знаеш, че за поколение такъв се ражда само един, най-много двама, че светът зависи от тебе, че хиляди математици, специалисти по логика, психолози и учени физици са на твое разположение?
— Господи, ами аз ще се чувствам като крал на света — прошепна Траск, свил удивено рамене.
— Не мисля така — каза старшият психоаналитик припряно. — Те се чувстват като крале на нищото. Те нямат равни на себе си хора, за да общуват с тях, нямат никакъв усет за принадлежност. Слушай, Майерхоф никога не изпуска възможността да се среща с момчетата. Той не е женен естествено, не пие, няма своя социална среда… но се насилва да се събира с хора, защото няма как. И знаеш ли какво прави, когато е с нас, а това става поне веднъж в седмицата?
— Нямам ни най-малка представа — каза правителственият човек. — Всичко това е ново за мене.
— Той се прави на шегаджия.
— Какво?
— Разказва ни вицове. Хубави са. Страхотен е. Той може да вземе която си поиска история, няма значение колко стара и глупава е, и да я направи така, че да звучи добре. Знае как да я разкаже. Той има нюх, способен е.
— Разбирам. Ами добре.
— Или зле. Тези вицове са много важни за него — Уислър се облакъти на бюрото на Траск, загриза нокътя на палеца си и заби поглед някъде в пространството: — Той е различен, той самият знае, че е различен, и тези вицове са единствената му възможност да усеща, че може да ни накара нас, обикновените глупаци, да го приемаме. Ние се смеем, крещим, потупваме го по гърба и дори забравяме, че той е Велик майстор. Това е единственият начин, по който той ни държи.
— Много интересно. Не знаех, че си такъв психолог. И все пак, накъде води това?
— Ами ето накъде. Какво мислиш, че ще стане, ако Майерхоф изпразни торбата със смехориите?
— Какво? — правителственият мъж го гледаше с празен поглед.
— Ако започне да се повтаря? Ако неговата аудитория започне да се смее не така от сърце или изобщо престане да се смее? А това е единственият начин да предизвика нашето одобрение. Без него той ще е сам и тогава какво ще стане? В крайна сметка, Траск, той е един от дузината мъже, без които човечеството не може да се справи. Не можем да допуснем нещо да му се случи. Нямам предвид само физически. Ние дори не можем да го оставим да се почувства твърде нещастен. Кой знае как може да се отрази това на неговата интуиция?
— Ами започна ли да се повтаря вече?
— Не, доколкото знам, но ми се струва, че той самият мисли така.
— Защо?
— Защото го чух да разказва вицове на Мултивак.
— О, не.
— Случайно чух! Влязох при него, а той ме изхвърли. Беше освирепял. Обикновено е добронамерен. За мене е лош знак това, че той така се ядоса, когато го прекъснах. Но фактът си остава: Майерхоф разказваше някаква весела история на Мултивак и аз съм убеден, че тя е една от многото.
— Но защо?
— Имам наум нещо — потърка силно брадичката си Уислър. — Мисля, че се опитва да изгради хранилище за вицове в паметта на Мултивак, за да получава нови варианти. Разбираш ли какво искам да кажа? Той е запланувал един механичен шегаджия, за да има безкрайно много шеги под ръка и никога да не се страхува, че те ще се свършат.
— Боже мой!
— Обективно погледнато, може и нищо страшно да няма, но за мене е лош знак някой Велик майстор да използва Мултивак за своите собствени проблеми. Всеки Велик майстор има някаква унаследена умствена слабост и затова той трябва да е под наблюдение. Майерхоф може би приближава края на възможностите си и така ние ще загубим един Велик майстор.
— Какво предлагаш да направя? — запита Траск безизразно.
— Можеш да провериш мене. Може да съм прекалено близо до него, за да го преценявам добре, а и преценката на хората не е мое специфично умение. Ти си политик: тук тебе повече те бива.
— Да преценявам хората, вероятно, но не и Великите майстори.
— Те също са хора. Освен това кой друг е длъжен да го прави?
Пръстите на Траск забарабаниха бързо и беззвучно по бюрото:
— Изглежда, аз ще трябва да го направя.
Майерхоф разказваше на Мултивак:
— Един пламенно влюбен момък отишъл да набере букет от полски цветя за своята любима, но твърде смутен изведнъж забелязал на същата поляна и един огромен бик с неособено дружелюбен вид. Животното го наблюдавало, без да откъсва погледа си, и риело с копито заплашително земята. Момъкът съзрял в другия край на поляната върху една ограда на достопочтено разстояние стопанина на бика и извикал: „Хей, господине, този бик опасен ли е?“ Фермерът огледал ситуацията с критичен поглед, изплюл се на една страна и отвърнал: „И още как — после пак се изплюл и добавил: — Но не мога да кажа същото за тебе.“
Майерхоф се канеше да продължи, когато пристигна призовка.
Не беше точно призовка, защото никой не може да нарежда на един Велик майстор да се яви някъде. Беше само съобщение, което гласеше, че директорът на отдела, Траск, би желал много да се срещне с Великия майстор Майерхоф, ако Великият майстор Майерхоф има възможност да му отдели време.
Майерхоф би могъл безнаказано да пренебрегне съобщението и да продължи да си върши работата. Той не е подвластен никому, та да се подчини.
Но от друга страна, направеше ли го, те щяха да продължат да го безпокоят — о, те щяха да го правят, демонстрирайки много голямо уважение към него, но щяха да продължат.
Затова той неутрализира съответната работна вериги и ги заключи надлежно. Този път не забрави да включи смразяващия сигнал, за да не посмее никой да влезе в негово отсъствие.
Траск се закашля и малко се изплаши от враждебния, буреносен поглед на учения.
— За голямо мое съжаление ние досега нямахме възможност да се запознаем, Велики майсторе — започна той.
— Аз ви изпратих своя рапорт — каза Майерхоф хладно.
Траск се чудеше какво ли има зад тези пронизителни, вбесени очи. Трудно му бе да си представи Майерхоф с неговото деликатно лице, тъмна права коса и напрегнат вид заедно с упорството, което излъчваше, да разказва смехории.
— Рапортите не са социални контакти. Аз… Дадоха ми да разбера, че имате изключителен фонд от анекдоти.
— Аз съм шегаджия, сър. Това е изразът, който хората използват. Шегаджия.
— Но никой не го е използвал спрямо мене, Велики майсторе. Казват…
— Да вървят по дяволите! Не ме е грижа какво говорят. Слушайте, Траск, искате ли да чуете един
