Шегаджия

виц? — той се надвеси над бюрото, присвил очи.

— На всяка цена. Непременно — отговори Траск, като се насилваше да изглежда възторжен.

— Чудесно. Слушайте вица. Госпожа Джоунс се загледала внимателно в картончето, което изскочило от кантара, след като мъжът й пуснал в него една монета. „Джордж — казала му тя, — тук пише, че ти си галантен, интелигентен, предвидлив, усърден, трудолюбив и привлекателен за жените.“ После тя обърнала картончето и добавила: „Но те също така получават и твоите наднормени килограми.“

Траск се разсмя. Почти невъзможно бе да се удържи. Макар че кулминацинната точка можеше да се предвиди, изненадващата способност на Майерхоф да предаде презрителното пренебрежение в гласа на жената и умението, с което проконтролира чертите на лицето си, за да ги нагоди към тона й, предизвикаха у политика необуздан смях.

— Какво смешно има? — запита рязко Майерхоф.

— Извинете ме — изстина изведнъж Траск.

— Какво е смешното питам? Защо се смеете?

— Ами, последното изречение — поде Траск, стараейки се да каже нещо умно — представи казаното преди в нова светлина. Неочакваният…

— Работата е там, че веднъж бях свидетел на това как една жена унижаваше съпруга си, в семейство, което до такава степен е разбито, че според нея мъжът й няма никакви достойнства. А вие се смеете на това. Ако бяхте на мястото на съпруга, щеше ли да ви е смешно?

Майерфох замълча за момент умислен и продължи:

— Послушайте още един, Траск: Абнер седи край смъртното легло на своята съпруга, плаче неудържимо, а през това време жена му събира последни сили, надига се на един лакът и прошепва: „Абнер, не мога да се явя пред създателя ни, без да съм признала греховете си.“ „Не сега — едва проговаря покрусеният съпруг. — Не сега, скъпа моя. Легни отново и почивай в мир.“ „Не мога — проплаква тя, — трябва да ти кажа или душата ми никога няма да намери покой. Аз ти изневерих, Абнер. В тази, в нашата къща преди по-малко от един месец…“ „Мълчи, скъпа. Аз зная всичко. Иначе защо щях да те отровя?“

Траск се опита с все сили да остане невъзмутим, но не успя напълно. Потисна само донякъде хихикането си.

— Значи и това е смешно — забеляза Майерхоф. — Изневяра. Убийство. Всичко е забавно.

— Е, има доста изписани книги с изследвания на хумора — каза Траск.

— Напълно вярно е — съгласи се Великият майстор. — И аз съм чел доста от тях. Нещо повече, прочел съм повечето от тях на Мултивак. Все пак хората, които пишат книги, правят единствено предположения. Някои от тях твърдят, че се смеем, защото изпитваме превъзходство над осмиваните. Според други се смеем, защото изведнъж осъзнаваме колко нелепо е всичко или защото така се отърсваме лесно от напрежението или от неочаквания обрат в случките. Има ли една единствена ясна причина? Различните хора се смеят на различни шеги. Нито една от тях не е универсална. За някои хора вицовете изобщо не са смешни. Но все пак човекът е единственото животно, което има чувство за хумор, единственото животно, което се смее.

— Разбирам. Вие се опитвате да анализирате хумора — реши внезапно Траск. — Затова пращате серии от вицове към Мултивак.

— Кой ви каза, че го правя?… Няма значение, Уислър е бил. Сега се сетих. Той ме изненада точно в такъв момент. И какво от това?

— Съвсем нищо.

— Не оспорвате правото ми да попълвам генералния фонд от знания на Мултивак според собственото ми желание или да му задавам каквито си искам въпроси?

— Не, съвсем не — побърза да го увери Траск. — Всъщност аз не се съмнявам, че така разкривате възможности за нов анализ от огромен интерес за психолозите.

— Може би. Но в същото време има нещо, което ме тормози и то е по-важно от някакви обобщаващи анализи за хумора. Имам един специфичен въпрос към Мултивак. Или по-скоро два.

— О? Какви са те? — Траск се питаше дали Великият майстор ще му отговори. Нямаше никакъв начин да го принуди, ако той не пожелаеше да му каже.

Но Майерхоф бе решил да го направи:

— Първият ми въпрос е: „Откъде се взимат всичките тези вицове?“

— Какво?

— Кой ги измисля? Слушайте! Преди около месец цяла вечер ръсих вицовете. Както винаги, разказах повечето от тях и както винаги глупаците се смяха. Може би те наистина намираха вицовете за смешни и може би те почти успяваха да разсмеят и мене. Както и да е, едно същество си позволи своеволието да ме перне по гърба и да каже: „Майерхоф, ти знаеш повече вицове от кои да са десет човека, които аз познавам.“

Сигурен съм, че е прав, но това ме кара да се замисля. Не зная колко стотици, а може би по-скоро хиляди вицове съм разказал в едно или друго време от живота си, но факт е, че не съм измислял нито един от тях. Нито един. Само ги повтарях. Моят единствен принос бе да ги разказвам. В началото ги слушах, четях ги. Никога не съм срещал човек, който някога да е измислял вицове. Източниците, от които черпех, също не бяха техни създатели. Винаги се получаваше така: „Чух една хубава смехория онзиден“ и „Да си чувал нещо смешно напоследък?“.

Всичките вицове са стари! Ето защо те са за твърде остарял бит. Все още се занимават с морската болест, например, когато в наше време от нея всеки може лесно да се предпази и да не я усети. Разказват за кантари, които пускат късметчета, спомняте си вица, а такива кантари сега могат да се намерят само в антикварните магазини. Ами тогава кой ги измисля вицовете?

— Това ли се опитвате да разберете? — запита Траск, на върха на езика му бе да добави: „Господи, кой го е грижа?“, но потисна внезапния си порив. Въпросите на един Велик майстор винаги са смислени.

— Естествено, че това се опитвам да узная. Помислете си. Вицовете не току-така са стари. Те задължително трябва да са стари, за да се харесат. Съществен елемент е вицът да не е оригинален. Има един вид хумор, който е или може да бъде оригинален, това е каламбурът. Чувал съм каламбури, които явно са създадени спонтанно. Аз самият съм правил такъв хумор. Но никой не се смее на тези шеги. Хората дори и не допускат, че им е казано нещо смешно. В такъв момент те измърморват нещо. Колкото по-сполучлив е каламбурът, толкова по-гневно е мърморенето. Автентичният хумор не предизвиква смях. Защо?

— За себе си съм сигурен, че не знам.

— Ами тогава хайде да разберем. След като подадох на Мултивак цялата, уместна според мене, информация за хумора, аз започнах да му подавам избрани вицове.

— Избрани по какъв принцип? — Траск усети, че го обзема любопитство.

— Не зная. Те ми се сториха точно необходимите за експеримента. Аз съм Велик майстор, както знаете.

— О, съгласен. Съгласен съм.

— След като съм разказал тези вицове и съм подал информация за философията на хумора, моето първо искане от Мултивак ще е да проследи произхода на вицовете, ако може да го направи. Щом Уислър е замесен в тази работа и е сметнал за необходимо да ви докладва, възложете му да се заеме с анализа вдругиден. Мисля, че си отвори доста работа.

— Непременно. Мога ли и аз да участвам?

Майерхоф сви безразлично рамене. Присъствието на Траск за него явно не бе от значение.

Майерхоф бе избрал последния виц от серията особено прецизно. Какво изискваше тази прецизност той не можеше да каже, но прехвърли в мозъка си една дузина възможни вицове, отново и отново ги подложи един по един на проверка за някакво неопределимо от самия него качество.

— Пещерният човек Уг видял половинката си да тича към него обляна в сълзи, с раздърпана пола от леопардова кожа. „Уг — проплакала тя обезумяла, — направи нещо бързо. Един саблезъб тигър връхлетя в пещерата на майка ми. Направи нещо!“ Уг изгрухтял, заел се отново със своя добре оглозган биволски кокал и казал: „Защо да правя каквото и да било? На кой му пука какво ще се случи с някакъв саблезъб