наредете да изчистят цялата тази мръсотия.
Сега вече се разпореждаше тя. Сама разбираше, че се справя много добре. И понеже пристъпи към задълженията си на медицинска сестра, а не остана в числото на стъписаните наблюдатели, погледна детето със спокойни очи… но веднага усети как я полазват тръпки на ужас. През мръсотията и писъците, през мятащите се крайници и безпомощните гърчове, взорът й се избистри за онова, което сред тези хора единствено тя можеше да забележи. Самото дете.
То бе най-грозното малко момче, което някога бе виждала. Ужасно уродливо — от безформената глава до кривите крака.
Едит изкъпа детето с помощта на трима мъже. В същото време други служители се суетяха в усилията си да почистят. Жената вършеше работата си без да продума, с нарастващо чувство на възмущение, ядосана от съпротивата и от писъците на детето, от пръските на сапунената вода, които й се струваха направо непристойни.
Доктор Хоскинс бе намекнал, че детето не е хубаво, но думите му бяха твърде далеч от истината за тази отблъскваща уродливост. А и от малкия се носеше такава воня, че сапунът и водата едва успяваха бавно да я заличат.
Изпитваше огромно желание да тикне това създание в ръцете на доктора така както си бе сапунисано, след което да си тръгне. Но не го направи от професионална гордост. В края на краищата бе приела споразумението… А и в очите на Хоскинс сигурно щеше да се появи онзи хладен поглед, който отново щеше да я запита: „Само хубавите деца, така ли госпожице Фелоус?“
Хоскинс стоеше настрана от всички. Наблюдаваше ги невъзмутимо отдалеч. Когато срещаше погледа й, по устните му се появяваше тънка усмивка, сякаш нейното възмущение го забавляваше.
Едит реши да потърпи още малко и после да напусне. Да го направи сега би означавало сама да се унизи.
После, когато малкият доби приемлив розов тен и замириса на ароматен тоалетен сапун, тя се почувства по-добре. Изтощен от писъците, той хленчеше, но очите му бързо и уплашено стрелкаха хората в стаята. Нямаше доверие в тях. След къпането ясно се открои мършавото му голо тяло.
— Донесете нощница за детето! — отекна рязко гласът на госпожица Фелоус.
Исканата дреха се появи на мига. Сякаш всичко бе приготвено, но все пак нищо не се виждаше наяве преди тя да се разпореди; сякаш съзнателно оставяха всичко това в нейни ръце, не й помагаха, за да я изпитат.
Журналистът, Девъни, се приближи до нея и каза:
— Аз ще го държа, госпожице. Не бихте могли да се справите без помощ.
— Благодаря — обърна се към него Едит.
Разигра се истинска битка, но накрая двамата нахлузиха нощницата на малкия. А когато той се опита да я разкъса, жената го перна болезнено през ръцете.
Момчето почервеня, но не се разплака. Вторачи се в Едит и полека плъзна разперените си пръсти по тъканта, по това чудато нещо.
„Така. Ами после какво?“ — мислеше отчаяно госпожица Фелоус.
Всички около нея изглеждаха като вцепенени, очакваха нейните нареждания… дори и грозният малчуган.
— Осигурили ли сте храна? Мляко? — запита рязко тя.
Имаше всичко. Веднага докараха подвижен кухненски комбайн с хладилно отделение, в което имаше три литра мляко; със затоплящ механизъм и изобилие от подсилващи средства под формата на витамини, плодови сиропи с медно-кобалтово-железни добавки, най-различни самозатоплящи се детски консерви и какво ли още не. Нямаше време да оглежда.
Като за начало Едит взе мляко, чисто мляко. Микровълновият нагревател го стопли до необходимата температура точно за десет секунди и се самоизключи. Тя наля малко в една чинийка, защото бе сигурна, че момчето е диво и няма да знае как се пие от чаша.
— Пий. Пий — подкани го жената. Направи и пантомима — как да вдигне млякото до устните си. Детето я проследи с поглед, но не помръдна.
Тогава сестрата пристъпи към директни действия. Хвана здраво с една ръка рамото на момчето и потопи другата в млякото. После прокара мократа си длан по устните му. Млякото започна да се стича по брадичката на детето. Едва тогава то нададе писък и прокара езиче по устните си.
Малкият се приближи до чинията, наведе се над нея, огледа се изпитателно, за да се увери, че не го дебне скрит враг, наведе се отново и жадно започна да лочи млякото, също като котка. Вдигаше доста шум. Но не посегна към чинийката.
Госпожица Фелоус не можа да прикрие отвращението си, за миг чувствата й бяха изписани на лицето.
Девъни изглежда улови това мимолетното изражение и запита:
— Сестрата знае ли, доктор Хоскинс?
— Какво да зная? — обърна се към него решително жената.
Журналистът се поколеба, но докторът (по лицето му отново се появи онова едва забележимо насмешливо изражение) отвърна:
— Кажете й де.
— Може би не подозирате, госпожице, но Вие сте първата цивилизована жена в нашата история, която се грижи за неандерталче.
— Можехте и да ми кажете, докторе — извърна се рязко тя към него, обуздала до голяма степен гнева си.
— Защо? Какво значение има?
— Нали ми говорихте за дете?
— А това не е ли дете? Някога имали ли сте кученце или коте, госпожице Фелоус? Те да не би да са по- близко до човека? Ами ако беше новородено шимпанзе, щяхте ли да се отвратите? Вие сте медицинска сестра, госпожице Фелоус. В документите Ви е отбелязано, че сте работили три години в родилно отделение. Някога да сте отказвали да се грижите за новородени с недъзи?
Едит усети безсилието си.
— Можехте да ми кажете — каза тя отново, но вече не така настървено.
— И щяхте ли да се откажете от тази работа? Сега отказвате ли се от нея? — докторът я изгледа хладно.
Девъни ги наблюдаваше от другия край на стаята, а неандерталчето, след като бе вече изгълтало млякото и облизало чинийката, вдигна изцапаното си лице и впери в нея широко отворените си очи.
Малкият посочи млякото и изведнъж взе да бълва серия от кратки, често повтарящи се звуци — гърлени викове и сложно цъкане с език.
— Виж ти, той приказва! — удиви се госпожица Фелоус.
— Така е — каза Хоскинс. — Хомо неандерталис не е обособен вид, по-скоро може да се каже, че е подвид на Хомо сапиенс. Защо да не говори? Сигурно иска още мляко.
Жената посегна машинално към шишето, но Хоскинс хвана бързо за китката:
— Чакайте, госпожице Фелоус. Кажете ми преди да продължим дали оставате на тази работа.
— А Вие няма ли да го нахраните, ако не остана? — освободи ръката си тя с досада. — Ще остана с него… за малко.
Едит наля отново мляко.
— Ще ви оставим при момчето, госпожице Фелоус — каза Хоскинс. — Това е единственият вход към Първо отделение на „Стаза“. Намира се под охрана и има сложен заключващ механизъм. Искам добре да го усвоите. Той, разбира се, ще различава отпечатъците от Вашите пръсти, както разпознава и моите. Пространство отгоре също е охранявано — докторът вдигна очи към мястото, където би трябвало да са таваните на кукления дом — и ние ще бъдем известени, ако тук се случи нещо нежелателно.
— Заявявате ми, че ще бъда под наблюдение? — възмути се госпожица Фелоус, защото изведнъж си спомни как самата тя огледа вътрешността на стаите от балкона.
— Не, не — отвърна Хопкинс сериозно, — вашият личен живот ще бъде напълно неприкосновен.
