поклащаше тромаво, улавяше горе-долу ритъма и издаваше кратки гърлени звуци, които биха могли да минат и за наченки на смях.
Жената си отдъхна: оказа се, че музиката е способна да омае дори едно диво същество. Имаше вероятност да й помогне…
— Почакай малко, докато се приготвя. Връщам се след минута. После ще ти направя закуска.
Бързаше, защото през цялото време съзнаваше, че над главата си няма таван. Момчето остана в леглото и продължи да я гледа, когато тя се показваше. Тогава тя се усмихваше и му махаше с ръка. Накрая то й отвърна по същия начин, а тя остана много доволна от жеста му.
— Искаш ли овесени ядки с мляко? — приготви закуската за миг и кимна на детето да дойде.
Госпожица Фелоус не разбра дали малкият осъзна жеста й или тръгна, поведен от аромата на храната.
Опита се да му покаже как да борави с лъжицата, но детето се дръпна изплашено от нея. „Има още време“ — помисли си жената и реши засега да го накара единствено да вдигне купичката с две ръце. Макар и доста непохватно, то все пак се справи — по-голямата част от храната попадна в стомаха му. А с останалата се изцапа невъобразимо.
Този път му наля мляко в чаша. Малкият взе да скимти, когато не успя да си пъхне лицето през твърде тесния отвор. Жената хвана ръката му и сключи пръстите му около чашата. После го накара да я поднесе към устните си.
Отново стана голяма цапаница, но отново по-голямата част от млякото попадна където трябваше. Пък и госпожица Фелоус бе привикнала на цапаници.
Приучаването към банята, за нейно учудване и облекчение, не се оказа така отчайващо страшно. Малкият разбра какво се иска от него.
— Добро момче, умно момче — заговори му тя и осъзна как неочаквано за самата себе си започна да го гали по главата.
И за огромно удоволствие на госпожица Фелоус, детето се усмихна.
„Когато се усмихва, е напълно поносим — помисли си тя. — Наистина.“
По-късно пристигнаха господата от медиите.
Тя прегърна момчето, а то се вкопчи обезумяло в нея, докато пред отворената врата на кукления дом журналистите подготвяха камерите си за работа. Суматохата изплаши детето, то започна да плаче, но на госпожица Фелоус й позволиха да го отведе в съседната стая едва след десет минути.
Тя се появи отново, пламнала от възмущение, излезе от апартамента (за пръв път от осемнайсет часа насам) и затвори вратата.
— Мисля, че толкова ви стига. Сега ще ми трябва известно време, за да го успокоя. Тръгвайте си.
— Добре, добре — обади се господинът от „Times Herald“. — Но все пак, това наистина ли е неандерталец или тук някой си прави шега?
— Уверявам ви — разнесе се изведнъж гласът на Хоскинс, — че няма никаква шега. Детето е истински Хомо неандерталис.
— Момче ли е или момиче?
— Момче — отвърна припряно госпожица Фелоус.
— Момче-маймуна — уточни журналистът от „News“. — Ето това имаме тук. Момче-маймуна. Какво прави то, сестра?
— Същите неща, каквито прави едно малко момче — сопна се госпожица Фелоус, подразнена от това, че трябва да се защитава — и не е момче-маймуна. Името му е… името му е Тимоти, Тими… и поведението му е съвсем нормално.
Избра случайно името. Просто им каза първото, което й хрумна.
— Тими, момчето-маймуна — повтори господинът от „News“ и, както се оказа по-късно, детето стана известно в цял свят с името „Тими, момчето-маймуна“.
— Докторе, какво смятате да правите с момчето-маймуна? — обърна се господинът от „Globe“ към Хоскинс.
— Целта на моя план бе осъществена, щом доказах, че е възможно да го доведа тук. Но предполагам, че антрополозите ще проявят към него огромен интерес, физиолозите също. В края на краищата имаме на разположение едно същество, чието развитие е стигнало едва до зората на очовечаването. От него ще трябва да научим още много за себе си и за нашите предци.
— Колко време ще го задържите?
— Докато мястото, което то сега заема, стане за нас по-ценно от самото него. Предполагам, че ще ни бъде необходимо доста време.
— Може ли да го изведете оттук, за да включим подходяща апаратура и да го заснемем на открито, да направим истинско шоу? — запита представителят на „News“.
— Съжалявам, но детето не бива да напуска „Стаза“.
— Какво всъщност е „Стаза“?
— А — Хоскинс си позволи една от своите едва уловими усмивки, — ще се наложи дълго да ви обяснявам, господа. В „Стаза“ времето, според нашите разбирания, не съществува. Тези помещения се намират в един невидим балон, за който не би могло да се каже, че е част от нашата Вселена. Ето защо бе възможно да измъкнем детето от времето такова, каквото си беше.
— Чакайте, чакайте — обади се недоволен господинът от „News“, — какви ги говорите? Нали сестрата влиза и излиза?
— Всеки един от вас също може да го направи — заяви сериозно Хоскинс. — Тогава Вие бихте се придвижвали успоредно на линиите в едно временно силово поле и не би имало нито струпване, нито загуба на огромна енергия. Докато детето е взето от далечното минало. То е пресякло линиите и е било заредено с голям времеви потенциал. За да го преместим в нашия свят, в нашето време, ще ни потрябва толкова енергия, която е в състояние да изпепели всеки електропровод тук и вероятно да изчерпи цялата енергия на град Вашингтон. Затова се наложи да приберем дори остатъците от жизнената среда на детето, които достигнаха до нас заедно с него. Ще трябва да се освободим от тях малко по малко.
Журналистите записваха всяка дума на Хоскинс. Не разбираха нищо от обяснението му и бяха сигурни, че читателите също няма да го разберат. Но важното бе всичко да звучи по научному.
— Ще можем ли да се свържем с вас довечера за едно интервю по всемирния ефир? — запита господинът от „Times Herald“.
— Да — отговори Хоскинс веднага и всички представили на медиите си тръгнаха.
Госпожица Фелоус ги проследи с поглед. Тя разбра от обясненията за „Стаза“ и за временното силово поле толкова, колкото и самите журналисти, но то й бе достатъчно. Значи затворничеството на Тими (изведнъж си даде сметка, че мисли за момчето като за Тими) бе неизбежно, а не — наложено своеволно от Хоскинс. Очевидно не бе възможно да му позволят да напусне „Стаза“. Никога.
Горкото дете. Горкото дете.
В този миг до съзнанието й достигна неговият плач и тя побърза да влезе, за да го утеши.
Госпожица Фелоус нямаше възможност да гледа предаването с участието на Хоскинс. Макар че интервюто бе излъчено във всички точки на света, видяха го дори на първия пост на Луната, то не достигна до апартамента, в който живееха госпожица Фелоус и малкото грозно момче.
Но на следващия ден ученият сам дойде при тях сияен, радостен.
— Добре ли мина интервюто? — запита го младата жена.
— Изключително беше. А как е… Тими?
— Доста умело се справя — госпожица Фелоус остана много доволна от това, че той нарече детето по име. — Хайде ела, Тими, господинът е добър, няма да ти направи нищо лошо.
Но Тими не мърдаше от другата стая. Иззад вратата се виждаше само една къдрица от рошавата му коса и от време на време по някое ъгълче на очите му.
— За отбелязване е, че свиква изумително бързо — продължи жената. — Той е доста схватлив.
— Учудена ли сте?
Тя се поколеба за миг, а после каза:
— Да, учудена съм. Изглежда съм го смятала за момче-маймуна.
