Грозното малко момче

— Момче-маймуна или не, той направи нещо изключително за нас. Прослави компанията „Стазис“. Дойде нашето време, госпожице Фелоус, дойде — ученият изглежда трябваше да излее пред някого възторжените си чувства, та било и пред нея.

— Наистина ли? — интересът й го подтикна да продължи.

— От десет години едва свързваме двата края. Измъкваме средствата пени по пени, откъдето смогнем. И трябваше да хвърлим всички сили за един голям удар. Или всичко, или нищо. И когато казвам „всички сили“, наистина е така. Този опит да доведем един неандерталец глътна всичките ни пари до последния цент. И каквото бяхме взели назаем, и каквото бяхме откраднали. Част от средствата наистина бяха откраднати… средства за други проекти, които ние използвахме за последния опит без разрешение. Ако този експеримент не бе успял, с мен щеше да е свършено.

— Затова ли тук няма тавани? — запита неочаквано госпожица Фелоус.

— А? — Хоскинс погледна нагоре.

— Не стигнаха пари за тавани, така ли?

— О! Причината не е само в парите. Ние не знаехме предварително какъв ще е неандерталецът. Все още се ориентираме не особено точно във времето, а той можеше да се окаже едър и свиреп. Имаше вероятност да се наложи да го укротяваме от разстояние, като животно в клетка.

— Но тъй като не се оказа така, предполагам, че сега можете да достроите таваните.

— Вече — да. Сега имаме много пари. Отвсякъде ни обещават средства. Всичко е чудесно, госпожице Фелоус.

Широкото лице на учения сияеше от усмивка, която дълго не угасна дори след като той си тръгна — сякаш се усмихваше не само лицето, но и гърбът му.

„Колко приятен мъж е, когато не е напрегнат и забрави, че е учен“ — помисли си Едит.

И тогава ненадейно се запита дали е женен, но побърза да пропъди тази мисъл, засрамена от самата себе си.

— Тими — повика тя детето. — Ела при мен, Тими.

През следващите месеци у госпожица Фелоус нарасна усещането, че става неделима част от „Стаза“. Дадоха й малък кабинет, на чиято врата бе изписано името й. Кабинетът бе съвсем наблизо до куклената къща (Едит винаги наричаше така стаза-балона на Тими). Заплатата й бе солидно увеличена. Кукленият дом най-после бе покрит, обзаведоха стаите с повече и по-красиви мебели, направиха втора баня… Независимо от всички подобрения, Едит получи отделен апартамент на територията на института и вече не оставаше всяка нощ при Тими. В куклената къща и нейния апартамент бе инсталиран интерком, с който момчето се научи да борави много бързо.

Госпожица Фелоус свикна с Тими. Дори престана да забелязва грозотата му. Докато един ден се улови, че наблюдава едно обикновено момче на улицата. Стори й се, че високото му заоблено чело е отблъскващо. Вирната му брадичка също не й хареса. Усети, че е като омагьосана от „чара“ на първоначално ужасяващата я неандерталска уродливост и едва успя да се отърси от него.

По-приятно й бе да привикне към посещенията на Хоскинс. Той идваше от време на време — очевидно му се искаше понякога да бяга от все по-тежките задължения на ръководител на компанията „Стаза“. А и проявяваше видимо емоционалния си интерес към детето, което стана причина нещата да тръгнат така добре. Но на госпожица Фелоус й се струваше, че ученият също така изпитва удоволствие от разговорите с нея.

(Междувременно тя научи някои неща за Хоскинс. Изнамерил метод за анализ на отразения мезонен лъч, който прониква в миналото; изнамерил също така метод за създаване на стаза-пространство; колкото до студенината му, тя бе единствено в резултат на усилието му да прикрие добротата си; и, а-а-а, да, Хоскинс беше женен.)

Онова, към което госпожица Фелоус не можа да привикне, бе фактът, че участва в научен експеримент. Независимо от всичко, което правеше, Едит се чувстваше лично ангажирана до такава степен, че стигаше до кавги с физиолозите.

При едно от посещенията си Хоскинс я видя обзета от неистово желание да ги убие всичките наред: те нямали право, те нямали никакво право… нищо, че то било неандерталче, нали не било животно… Жената изпроводи физиолозите с поглед, изпълнен със заслепяваща ярост. Тя продължи да ги гледа така известно време през отворената врата и да се вслушва в хлипанията на Тими. Едва тогава забеляза, че пред нея стои Хоскинс. Възможно бе да е там от няколко минути.

— Може ли да вляза? — запита ученият.

Тя кимна рязко в знак на съгласие и се спусна към Тими. Детето се вкопчи в нея, малките му, криви, тънички, застрашително тънички крачета се обвиха около тялото й.

Хоскинс го наблюдава известно време, след което каза мрачно:

— Изглежда доста нещастен.

— Вината не е негова — отвърна госпожица Фелоус. — Те всеки ден го мъчат с техните кръвни картини и сонди. Тъпчат го с някакви изкуствени храни, каквито аз не бих давала и на едно прасе.

— Както знаете, хората не могат да бъдат подлагани на такива изпитания.

— Но нямат право да ги прилагат и на Тими. Доктор Хоскинс, не може така, настоявам да го знаете. Казахте ми, че идването на Тими е прославило компанията „Стаза“. Ако сте му поне малко благодарен, то тогава ще държите онези настрана от бедното създание. Поне докато порасне толкова, че да разбира малко повече. След поредните ужасни изпитания той сънува кошмари, не може да спи. И да знаете, предупреждавам Ви — яростта й изведнъж избуя до връхната си точка, — повече няма да ги пусна тук.

Жената осъзна, че бе изкрещяла последните думи, но явно не можеше повече да се сдържа. После добави по-кротко:

— Зная, че е неандерталец, но има много неща от техния живот, които ние не оценяваме. Аз четох за тях. Разбрах, че са имали своя култура. Някои от най-великите човешки открития са станали през епохата на неандерталците. Например опитомяването и отглеждането на животните за стопански цели, колелото, различни начини за обработка на камък. Те са имали дори духовен живот. Погребвали са мъртвите и са слагали в гроба вещите на умрелия, така са изразявали вярата си в задгробния живот. Така се поражда мисълта, че те са създали религията. Това не означава ли, че Тими има право на човешко отношение?

Едит потупа ласкаво момчето по дупето и го отпрати в детската стая да си играе. Когато детето влезе, Хоскинс видя през отворената врата част от играчките и се усмихна леко.

— Горкото дете заслужава да си има играчки — взе да се оправдава госпожица Фелоус. Те са всичко, което има, освен че ги заслужава заради всичко, което трябва да изтърпи.

— О, аз нямам нищо против, уверявам ви. Само си помислих колко сте се променили Вие самата от онзи първи ден — тогава се разгневихте до възбог, че съм Ви натрапил едно неандерталче.

— Сигурно не съм го направила съзнателно — промълви госпожица Фелоус и притихна.

— На колко години смятате, че е то, госпожице Фелоус? — Хоскинс реши да промени темата.

— Не мога да кажа, защото не зная как се развиват неандерталците. Ако се съди по ръста му, би трябвало да е на не повече от три годинки, но неандерталците са по-дребни от нас. А и поради всички онези опити, на които го подлагат, той сигурно не расте. Ако се има предвид обаче как учи английски, бих казала, че отдавна е минал четирите.

— Какво говорите? Не съм забелязвал в докладите да пише нещо за обучение по английски.

— Той не разговаря с никого, освен с мен. Поне засега. От другите се страхува ужасно, нищо чудно. Но може да поиска определена храна, да се грижи изцяло сам за тоалета си. И разбира почти всичко, което му казвам. Сигурна съм в още нещо — жената впи проницателен поглед в него, опитвайки се да прецени дали сега му е времето, — неговото развитие може и да не продължи.

— Защо?

— Всяко дете има нужда от стимули, а това живее в пълна изолация. Правя каквото мога, но аз не съм с него през цялото време, а и не мога да му заменя целия останал свят. Искам да Ви кажа, доктор Хоскинс, че Тими има нужда от друго момче, с което да си играе.

— За беда той е съвсем сам — кимна разбиращо ученият. — Горкото дете.

При тези думи госпожица Фелоус изпита отведнъж топли чувства към учения:

— Тими Ви е наистина симпатичен, нали? — толкова й бе хубаво, че още някой питае същите чувства