Госпожица Фелоус бе надникнала, за да разгледа парчето камък, което с нищо не привличаше прогледа, но бе станало причина за спора. Точно в този миг камъкът изчезна и тя ахна от изумление. Помещението бе празно.
— Професоре, вашето разрешително за изследователска работа в „Стаза“ ще бъде отнето завинаги. Съжалявам.
— Ама чакайте…
— Много съжалявам. Вие нарушихте едно от основните правила.
— Ще се оплача на Интернационалната Асоциация…
— Оплачете се. В случай като този ще се убедите, че никой не може да ми нарежда.
Без да се повлияе от протестите на професора, Хоскинс се обърна решително към Едит и с все още побеляло от гняв лице запита:
— Бихте ли обядвали с мен, госпожице Фелоус?
Мина доста време преди двамата да се срещнат отново. Виждаха се случайно, когато се разминаваха бързо по коридорите. Тя понякога съжаляваше, че стана така, друг път, щом Тими ставаше по-тъжен или с часове стоеше умълчан край прозореца, от който не се виждаше почти нищо, нейната ярост избуяваше: „Глупак!“
С всеки ден говорът на Тими ставаше все по-гладък и по-ясен. Госпожица Фелоус усещаше в произношението му известна мекота и заваляне на думите. Но тези дефекти не я дразнеха, те й бяха мили. Когато се вълнуваше, детето отново започваше да цъка с език, но това се случваше все по-рядко. Навярно вече забравяше времето, от което бе дошъл… виденията за него сигурно се връщаха само в сънищата му.
Колкото по-голямо ставаше детето, толкова по-малко се интересуваха от него физиолозите, но нарастваше вниманието на психолозите. Едит не бе сигурна дали предпочита новата група учени. Нямаш ги вече иглите, инжекциите, изследването на всякакви секрети, специалните диети. Но сега Тими бе принуден да преодолява всевъзможни препятствия преди да се добере до храна и вода. Трябваше да повдига някакви плоскости, да премества разни греди, да достига въженца. А слабите електрически шокове му причиняваха болка и детето започваше да плаче. В такива моменти госпожица Фелоус я обземаше лудост.
Тя не искаше да моли Хоскинс да се намеси, нито искаше да се чувства принудена да го търси, защото всеки път, когато си помислеше за него, виждаше пред себе си онова изражение на лицето му от последната им среща в ресторанта. Тогава очите й се навлажняваха и тя започваше да си повтаря: „Ама че глупав, глупав човек!“
Един ден неочаквано чу гласа на Хоскинс пред вратата на кукления дом:
— Госпожице Фелоус!
Едит излезе, но от нея лъхаше студенина. Приглади сестринската си престилка и когато вдигна очи, видя пред себе си една слаба, не много висока жена. Русата й коса и бялата й кожа създаваха впечатление за крехкост. Зад гърба й се криеше кръглолико дете на около четири годинки, с големи очи. То стоеше вкопчено в полата на жената.
— Скъпа, това е госпожица Фелоус, сестрата, която се грижи за момчето. Госпожице Фелоус, това е жена ми — представи ги една на друга Хоскинс.
Такава, значи, била жена му! Беше си я представяла съвсем друга. Но, какво пък, защо да не е такава? Мъж като Хоскинс би избрал, естествено, някакво хилаво създание, за да изпъква самият той. Щом като това си е пожелал…
— Добър ден, госпожо Хоскинс — Едит направи усилие да я посрещне делово. — Момченцето… да не би да е Ваше?
Ето ти изненада! Беше си представяла Хоскинс като съпруг, но не и като баща, освен ако… Внезапно улови тежкия поглед на Хоскинс и се изчерви.
— Да, това е моето момче, Джери — отговори ученият. — Хайде поздрави госпожица Фелоус, Джери.
Дали не наблегна малко на думата „това“? Дали не иска да й внуши, че този е неговият син, а не…
Джери се дръпна, вкопчи се още по-силно в полата на майка си и измрънка нещо за поздрав. Очите на госпожа Хоскинс шареха да видят стаята зад госпожица Фелоус, търсеха нещо.
— Е, да влезем — подкани ги Хоскинс. — Хайде, скъпа. На прага се чувства леко неразположение, но после минава.
— Да не би да искате и Джери да влезе? — запита Едит.
— Разбира се. Той ще бъде другарче на Тими. Нали казахте, че Тими има нужда да си играе с някое дете. Или сте забравили?
— Но… — тя го изгледа слисана, стъписана до немай къде. — Вашето момче ли?
— А чие друго? — сопна й се Хоскинс. — Нали това искахте. Хайде влизай, скъпа. Влизай.
Госпожа Хоскинс с видимо усилие взе Джери на ръце и прекрачи нерешително прага. Момчето за миг се сви, усещането при влизането в стаза-пространството му бе неприятно.
— Тук ли е съществото? — запита с тънък глас госпожа Хоскинс. — Не го виждам.
— Тими, излез — извика Едит.
Детето веднага се показа иззад вратата и се ококори, щом видя малкия гостенин. Мускулите по ръцете на госпожа Хоскинс видимо се напрегнаха.
— Джералд, сигурен ли си, че е безопасно?
— Ако имате предвид Тими — обади се веднага госпожица Хоскинс, — разбира се. Той е кротко малко момче.
— Но той е ди… дивак.
Ето ги пак приказките за момчето-маймуна от вестниците!
— Той не е дивак — убедителната интонация на Едит би трябвало да й втълпи смисъла на тези думи. — Той е точно толкова спокоен и разсъдлив, колкото може да бъде едно дете на пет години и половина. Много великодушно от Ваша страна, госпожо Хоскинс, че сте съгласна вашето момче да си играе с Тими. Само, моля Ви, не се страхувайте.
— Не бих казала, че съм съгласна — в тона на госпожа Хоскинс се прокраднаха малко по-горещи нотки.
— Нали се разбрахме, скъпа — каза Хоскинс. — Хайде да не започваме пак спора. Пусни Джери.
Жената остави момчето на пода и то се притисна отново към нея, вперило поглед в очите, които го наблюдаваха съща така настойчиво от съседната стая.
— Ела, Тими — повика го Едит. — Не се страхувай.
Детето бавно направи няколко крачки. Хоскинс се наведе, за да откопчи пръстите на сина си от полата на майка му.
— Отдръпни се, скъпа, дай на децата възможност да се опознаят.
Малчуганите застанаха един срещу друг. Макар и по-малък, Джери бе с няколко сантиметра по-висок, на фона на неговата стройна фигура и високо вдигната овална глава грозотата на Тими изведнъж изпъкна със същата сила като през първия ден в „Стаза“.
Устните на госпожица Фелоус затрепериха.
Първо се чу тъничкото детско гласче на малкия неандерталец:
— Как се казваш?
После Тими неочаквано доближи глава до гостенчето, сякаш за да го огледа по-добре.
Джери се стресна и го блъсна силно, Тими се търкулна на пода, след което двамата заплакаха. Госпожа Хоскинс грабна детето си, а Едит пламна от гняв, но не даде воля на негодуванието си, а взе Тими на ръце и започна да го успокоява.
— Те просто инстинктивно не се харесват — заяви заключението си госпожа Хоскинс.
— Не по-инстинктивно от кои да са две деца — отвърна уморено мъжът й. — А сега остави Джери и му дай възможност да свикне с обстановката. Най-добре е всички да излезем. Госпожица Фелоус ще дойде след малко в кабинета ми с Джери и аз ще наредя някой да го отведе вкъщи.
Двете деца прекараха следващия един час изплашени едно от друго. Джери плачеше за майка си,
