към детето.
— О, да — Хоскинс бе свалил защитната си студена маска и тя видя колко са уморени очите му.
При това положение Едит се отказа от плана си.
— Изглеждате уморен, доктор Хоскинс — в гласа й прозвуча загриженост.
— Така ли, госпожице Фелоус? В такъв случай ще трябва да се постарая да изглеждам по-бодър.
— Предполагам, че в компанията „Стаза“ сега кипи безспирен труд и Вие сте претрупан с работа.
— Права сте — Хоскинс не можеше да не се съгласи с нея и присви рамене примиренчески. — И животни, и растения, и минерали трябва да бъдат изследвани, без да подценяваме нито едно от тях. Госпожице Фелоус, според мен Вие не сте виждали още нашите колекции.
— Наистина не съм… Но не защото не се интересувам от тях, просто бях много заета.
— Е, сега не сте толкова заета. Утре в единайсет ще дойда да Ви взема и лично ще Ви ги покажа — реши изведнъж той. — Какво ще кажете?
— С удоволствие — усмихна се тя щастливо.
В отговор той също се усмихна, кимна за довиждане и излезе.
През останалата част от деня госпожица Фелоус си тананикаше радостно от време на време. Наистина… смешно е да си мисли така, но всъщност й се стори, че двамата… почти си уговориха среща.
На следващия ден той дойде точно навреме, усмихнат и ласкав. Тя бе сменила сестринската си престилка с рокля. Естествено дрехата бе със строга кройка, но Едит от години не се бе чувствала така женствена.
Той направи сковано сдържан комплимент за тоалета й, а тя го прие с премерена изисканост. „Наистина чудесно начало — помисли си тя, но после се размисли: — Всъщност начало на какво?“
Побърза да каже довиждане на Тими, да го успокои, че ще се върне скоро, за да потисне тези свои хрумвания. И не излезе, докато не се увери, че детето знае какво има за обяд и къде е храната.
Хоскинс я заведе в новото крило, където тя още не бе ходила. Там все още се носеше мирисът на нещо ново, чуваше се и приглушен шум от строителни работи — сигурен знак, че корпорацията разширява това крило от сградата.
— Животни, растения и минерали — Хоскинс повтори думите си от предишния ден. — Животните са ето там, те са нашата най-внушителна колекция.
Пространството бе разделено на много помещения, всяко от които бе самостоятелен стаза-балон. Хоскинс я заведе до един от тях и Едит погледна вътре през прозорчето. Пред очите й изникна и я удиви някакво люспесто, опашато пиле. То се носеше на двата си тънки крака, тичаше от стена до стена и въртеше насам-натам малката си птича глава, върху която се мъдреше някакво костно образование като гребен на петел. Лапичките на малките му предни крайници постоянно се свиваха и отпускаха.
— Това е нашият динозавър — обясни Хоскинс. — Имаме го от няколко месеца. Не зная кога ще можем да се лишим от него.
— Динозавър ли?
— Да не би да очаквахте някой гигант?
— Ами, повечето хора така си мислят, а всъщност аз зная, че някои динозаври са дребни — жената се усмихна и на бузите й се появиха трапчинки.
— Ние искахме точно такъв дребосък, уверявам Ви. Той почти през цялото време е подложен на изследвания, но изглежда сега са му дали малка почивка. Има интересни разкрития. Например, оказа се, че нашият екземпляр не е съвсем студенокръвен. Той притежава макар и несъвършената способност да поддържа температурата на тялото си малко по-висока от тази на средата, в която живее. Но не случихме, защото динозавърът е мъжки. Откакто се сдобихме с него, все се опитваме да намерим и една женска, но засега не успяваме.
— А защо ви е женска?
— За да сме сигурни, че ще получим оплодени яйца и малки от динозавър — усмихна се лукаво Хоскинс.
— Да, разбира се.
После отидоха в отделението с трилобитите.
— Това е професор Дуейн от Университета Вашингтон. Специалист по ядрена химия. Доколкото си спомням, той определя коефициента на изотопите на кислорода във водата — показа й Хоскинс един от учените.
— А защо?
— Става дума за праисторическа вода, поне на около половин милион години. Нивото на изотопите на кислорода в нея показва температурата на океана по онова време. Самият професор Дуейн не се интересува от трилобитите, но други учени се занимават с тяхната дисекция. Те имат късмет, защото се нуждаят единствено от скалпел и микроскоп. А Дуейн е принуден да работи с огромен спектрограф. Всеки път, когато провежда експеримент, той го докарва, настройва…
— Защо е всичко това? Не може ли…
— Не, не може. Той няма право да изнася нищо от това помещение.
В отдела за трилобити бяха разположени също така образци от праисторически растителен свят и отломки от скални образувания. Имаше зеленчуци, минерали. Всеки екземпляр си имаше своя изследовател. Тук бе като в музей, но един оживял музей, който бе превърнат в център за активни научни изследвания.
— И Вие трябва да отговаряте за всичко това, доктор Хоскинс?
— Да, госпожице Фелоус, но — само като цяло. Благодаря на небесата, че си имам подчинени. Самият аз се интересувам изцяло от теоретичните аспекти на работата: естеството на времето, процеса на мезонната интертемпорална ориентация и така нататък. Но бих заменил всичко това срещу една методика за откриване на обекти, които да не са по-стари от десет хиляди години. Ако можехме да проникнем в близките до нас времена…
Хоскинс изведнъж замълча — прекъсна го някакъв шум. Край едно от отдалечените помещения се разнесе тънък свадлив глас. Ученият се намръщи, промърмори едно „извинете ме“ и побърза да види какво става.
Госпожица Фелоус го последва, като се стараеше да не изостава.
— Необходимо е да довърша опитите по някои съществени аспекти на работата си — твърдеше нервно един възрастен мъж с оредяла брадичка и зачервено лице. — Не разбирате ли това?
Един от техниците, облечен в униформени дрехи с инициалите на компанията, се обърна към директора:
— Доктор Хоскинс, на професор Адемевски още в самото начало му бе обяснено, че обектът на проучване може да остане тук само две седмици.
— Тогава не знаех колко време ще ми е нужно за изследване. Аз не съм пророк — разпали се още повече Адемевски.
— Разбирате, професоре, че разполагаме с ограничена площ. А трябва да си набавяме най-различни образци. Необходимо е това парче халкопирит да бъде върнато обратно. Имаме други учени, които очакват следващите образци.
— Тогава защо да не си го взема? Позволете ми да го изнеса оттук.
— Вие знаете, че не можете да го вземете.
— Та това е само едно парче халкопирит, едно нищожно петкилограмово парче. Защо да не мога?
— Не можем да си позволим никакво пилеене на енергия — тонът на Хоскинс проряза слуха им. — Знаете това.
— Работата е там, доктор Хоскинс — намеси се техникът, — че професорът се опита да изнесе камъка, пренебрегвайки разпоредбите. Аз за малко не пробих стаза-пространството, без да зная, че той е вътре.
Настъпи мълчание. След няколко мига доктор Хоскинс се извърна рязко към професора:
— Така ли е, професоре? — гласът му прозвуча ледено учтив.
— Не виждах нищо страшно… — закашля се Адемевски. Тогава Хоскинс посегна към един шнур, който висеше на една ръка разстояние извън помещението с халкопирита и го дръпна.
