Айзък Азимов
Грозното малко момче
Едит Фелоус приглади работната си престилка, както правеше винаги преди да отвори вратата със сложния заключващ механизъм. После прекрачи невидимата граница, която разделяше
Този път тя донесе и куфар. („Игри за детето“ — усмихна се на пазача, който отдавна дори не си и помисляше да я разпитва. Само й направи знак да продължи.)
И този път, както винаги, грозното малко момче я усети и се спусна към нея:
— Госпожице Фелоус… госпожице Фелоус… — извика то, като сливаше думите в неясни звуци.
— Тими — тя прокара ръка по рошавата му, кестенява коса, която покриваше плътно малката, неправилно оформена глава на детето. — Какво се е случило?
— Ще дойде ли Джери да си играем пак? Съжалявам за онова, дето стана.
— Сега вече няма значение, Тими. Затова ли си плакал?
— Не само затова, госпожице Фелоус — той сведе поглед. — Аз пак сънувах.
— Същия сън ли? — младата жена присви нервно устни. Разбира се, онази история с Джери е станала причина сънят да се върне отново.
Малкият кимна в знак на потвърждение и понечи да се усмихне. А когато устните му се разтягаха в широка усмивка върху силно издадената челюст, се виждаха прекалено едрите му зъби и се набиваха на очи.
— Кога ще стана толкова голям, че да отида там, госпожице Фелоус?
— Скоро — промълви тя, а сърцето й се късаше от мъка. — Скоро.
Жената позволи на детето да я хване за ръка и се зарадва на допира от грубата, суха кожа на дланта му. Тими я поведе през трите стаи, които представляваха Първо отделение на „Стаза“ — наистина доста удобно отделение, но все пак то си оставаше неизменен затвор за грозното малко момче в продължение на всичките тези седем години (седем ли станаха?) от неговия живот.
Детето я водеше към единствения прозорец с изглед към храсталаците в
— Ето там навън, госпожице Фелоус — опря детето носле о стъклото.
— Има и по-приятни места. По-хубави места — каза тя тъжно, загледана в нещастното, мъничко, затворническо личице, чийто профил се очертаваше ясно на фона на тъмнината отвън. Челото му бе плоско, силно наклонено назад, а косата му падаше на гъсти кичури отгоре. Тилната част на черепа бе изпъкнала и от това главата на детето изглеждаше огромна и тежка. Масата й сякаш повличаше цялото тяло напред и го прегърбваше. Костните наслоявания над очите му вече изпъваха кожата. Голямата му уста бе издадена много повече от широкия, сплескан нос. Брадичка почти не се забелязваше, само долната челюст се спускаше плавно надолу и назад. Детето бе дребно за годините си, а късите му крачета бяха криви.
Тими бе много грозно малко момче, но Едит Фелоус го обичаше от все сърце.
Той не виждаше нейното лице, затова младата жена не се постара да прикрие печалното потрепване на устните си.
Те
Едит Фелоус прекрачи за пръв път прага на официално регистрираната компания „Стаза“ преди малко повече от три години. По това време тя нямаше ни най-малка представа какво се върши тук. Никой нищо не знаеше, освен онези, които работеха за компанията. Но един ден след нейното пристигане новината гръмна по целия свят.
Преди това компанията бе дала обява, че търси жена, която има познания по физиология, опит в областта на клиничната химия и обича деца. Едит Фелоус бе сестра в родилно отделение и смяташе, че отговаря на тези изисквания.
Джералд Хоскинс, чието име бе изписано на табелката върху бюрото му заедно с титлата „доктор“, потърка с палец едната си буза и изгледа изпитателно младата жена.
Тя се вцепени под втренчения му поглед и усети, че мускулите на лицето й (с леко асиметричен нос и с малко нещо по-дебели вежди, отколкото би трябвало), започнаха да играят.
„И той не е кой знае какъв красавец — помисли си тя засегната. — Пълнее, оплешивява, а тези присвити устни му придават начумерен вид…“ Но заплащането, за което стана дума, бе доста по-високо от предположенията й, затова тя изчакваше.
— Наистина ли обичате децата? — запита Хоскинс.
— Не бих го казала, ако не беше така.
— А може би обичате единствено хубавките деца? Пълнички, топчести деца със сладки нослета-копчета и все гукат, гукат?
— Децата са си деца, доктор Хоскинс — отвърна госпожица Фелоус. — И напълно възможно е точно онези, които не са хубавки, да се нуждаят най-много от помощ.
— Тогава да речем, че Ви вземем…
— Искате да кажете, че ми предлагате тази длъжност?
По устните му се появи едва доловима усмивка и за миг широкото му лице се оживи от неподозиран чар:
— Аз бързо взимам решения. Но засега Ви предлагам временна работа. Мога и светкавично да реша да ви освободя. Готова ли сте да рискувате?
Госпожица Фелоус стисна здраво чантата си и взе да пресмята бързо наум. После се отказа от сметките, реши да се подчини на инстинкта си:
— Добре.
— Чудесно. За довечера сме планирали експеримент „Стаза“. Мисля, че е най-добре да присъствате и да започнете работа веднага. Началният час е осем. Ще ви бъда признателен, ако дойдете в седем и трийсет.
— Но какво…
— Добре, добре. Засега — толкова — той даде знак на секретарката си и тя влезе усмихната, за да изпрати гостенката.
На тръгване госпожица Фелоус се вгледа за миг в затворената врата на доктор Хоскинс, учудена какво ли значи „Стаза“, каква е връзката между този огромен хамбар и… служителите със значки на реверите, набързо издигнатите коридори, безспорната атмосфера на конструкторско бюро и децата…
Позамисли се дали да дойде вечерта или да му даде хубав урок на този високомерен мъж. Но знаеше, че ще дойде, дори само от чисто любопитство. Искаше да разбере какво общо имат с цялата тази работа децата.
Пристигна в седем и половина и не се наложи да се представя. Изглежда и мъжете, и жените до един знаеха коя е и каква длъжност изпълнява. Под техните погледи тя се почувства излъгана, обречена още щом я въведоха.
Доктор Хоскинс бе тук, но когато я погледна, от очите му повя хладина. Последва сдържан поздрав:
— Госпожице Фелоус.
Дори не й предложи да седне, но младата жена невъзмутимо придърпа един стол до парапета и седна.
Бяха на някакъв балкон с изглед към огромно партерно помещение, пълно с уреди, които наподобяваха нещо средно между командно табло на космически кораб и работния екран на компютър. В единия му край имаше цял апартамент без таван, като гигантска куклена къща. Едит Фелоус можеше да я наблюдава отвисоко.
В една от стаите бяха сложени електронна печка и хладилна камера, следваше банята, а предметът, който забеляза в другата стая, би могъл да бъде единствено част от легло, от малко легло.
