удряше госпожица Фелоус, но накрая се залъга с една близалка. Тими се залиса със своята близалка и когато мина един час, Едит успя да ги накара да си играят с еднакви кубчета, макар и в различни ъгли на стаята.
Тя бе готова да благодари на Хоскинс със сълзи на очи, когато отведе Джери при него.
Търсеше най-подходящите думи, но официалният му тон я скова. Вероятно не можеше да й прости, че го накара да се почувства като жесток баща. Вероятно бе довел собственото си дете, с намерението да покаже какъв добър баща е на Тими и в същото време да подчертае, че тя не може току-така да го нарочи за негов баща.
— Благодаря Ви — едва успя да промълви Едит. — Много Ви благодаря.
— Няма защо — на свой ред събра сили той. — Не е нужно да ми благодарите.
Така Джери започна да идва два пъти в седмицата по един час, а след време увеличиха престоя му до два часа. Децата научиха имената си, свикнаха едно с друго и започнаха да си играят.
Но още след първия прилив на благодарност госпожица Фелоус усети неприязън към Джери. Той бе по- едър, по-тежък, все водеше играта и се стараеше винаги да подчини Тими на своите желания. Едит се успокояваше единствено с мисълта, че независимо от трудностите, Тими с все по-голяма радост очаква идването на другарчето си. „Та той си няма нищо друго“ — казваше си тя и сърцето й се късаше от мъка.
Веднъж, докато ги наблюдаваше, си помисли: „Двете деца на Хоскинс. Едното е от жена му, а другото е от «Стаза».“
Ами тя самата…
„Господи, та аз ревнувам!“ — притисна тя засрамена слепоочията си с юмруци.
— Госпожице Фелоус — заговори й тихо Тими (тя, съвсем разумно, не позволяваше на детето да я нарича по друг начин), — аз кога ще тръгна на училище?
Жената погледна в кафявите очи, изпълнени с копнеж и ласкаво прокара пръсти през гъстата му къдрава коса. От целия му вид прическата бе най-неугледна, защото Едит сама го подстригваше, докато той се въртеше неспокойно под ножицата. Не търсеше помощта на специалист — нейното неумело подстригване прикриваше уродството на главата му.
— Как така си чувал за училището?
— Джери ходи на училище. Детс-ка гра-ди-на — старателно произнесе думите той. — На много места ходи. Навън. Кога ще мога да излизам навън, госпожице Фелоус?
Сякаш едно малко детско нокътче зачопли душата й. Тя съзнаваше, че няма как детето да не научава все повече и повече за света отвън, в който самото то никога нямаше да направи и крачка.
— Виж ти, а какво ще правиш в детската градина, Тими? — жената се стараеше гласът й да звучи весел.
— Джери казва, че играят различни игри, имат си ленти с картинки. Казва, че там има много деца. Той казва… той казва… — детето се замисли, а после въодушевено вдигна и двете си ръце с разперени пръстчета. — Казва ей толкова много.
— Искаш ли да имаш ленти с картинки? Аз ще ти донеса. Много хубави. И ленти с мелодийки.
Така Тими временно се успокои.
Разглеждаше филмчета, докато Джери го нямаше, а госпожица Фелоус му четеше с часове обикновени книжки.
Дори и в най-леките приказки имаше толкова много неща за обясняване, толкова много неща, които се намираха извън неговите три стаи. Сега, когато научаваше повече за външния свят, Тими започна да сънува по-често.
Сънищата му бяха винаги едни и същи, все виждаше света отвън. На сутринта се опитваше, запъвайки се, да ги разказва на госпожица Фелоус. В сънищата си той се виждаше навън, едно кухо „навън“, в което обаче имаше много простор, деца и странни, неописуеми неща. Излезли от книгите, не особено добре разбрани, те все още не бяха усвоени от съзнанието му. Сред тях имаше и някои предмети от далечните, смътни неандерталски спомени.
Но децата и предметите не го допускаха до себе си и макар че всичките бяха в един и същи свят, той никога не бе част от него. Оставаше все така сам, в затворническата си стая… С това видение сънищата на детето свършваха и започваха истинските сълзи.
Госпожица Фелоус се стараеше да приема със смях тези сънища, но имаше нощи, през които и тя плачеше в своя апартамент.
Един ден, докато му четеше, Тими пъхна ръка под брадичката й и повдигна леко главата й, за да откъсне очи от книгата.
— Откъде знаете какво да казвате, госпожице Фелоус?
— Виждаш ли тези знаци? Те ми казват. Тези знаци правят думите.
Той се вторачи в тях, оглежда ги дълго, с любопитство и накрая взе книгата от ръцете й.
— Някои от тези знаци са еднакви — забеляза детето.
Неговата наблюдателност я зарадва. Жената се засмя доволно:
— Да, еднакви са. Искаш ли да ти покажа как се правят?
— Да. Тази игра ще е хубава.
Досега не се бе сетила, че той може да се научи да чете. Не го вярваше до мига, в който той започна да чете от една книжка.
Седмици по-късно необичайните резултати от тази непостижима в началото игра я поразиха. Тими седеше в скута й и четеше дума по дума от една детска книжка. Той четеше!
— Знаеш ли какво, Тими — скочи Едит, изведнъж озарена от някаква идея, — аз ей сега ще се върна. Трябва да отида при доктор Хоскинс.
Развълнувана почти до умопомрачение, тя смяташе, че може да се опълчи срещу нещастието на Тими. Щом той не може да излезе и да отиде при света, тогава нека светът бъде пренесен в тези стаи — целият свят в книги, филми, звуци. Той трябва да получи образование, достойно за неговите възможности. Светът му дължи поне това.
Настроението на Хоскинс по странно съвпадение напълно отговаряше на нейното — той тържествуваше, ликуваше. Кабинетът му бе необичайно оживен и тя първоначално реши, че няма да може да говори с него, застанала смутена в преддверието.
Но той я забеляза и лицето му се озари от усмивка:
— Госпожице Фелоус, влезте — ученият каза нещо набързо по интеркома и го изключи. — Чухте ли новината?… Не, разбира се, няма как да знаете. Успяхме. Наистина го направихме. Имаме интертемпорален обзор върху недалечен период.
— Искате да кажете — тя се помъчи за миг да се откъсне от своята собствена хубава новина, — че можете да пренесете в настоящето човек от историческо време?
— Точно така. В момента сме фиксирали човек от четиринайсти век. Представете си.
— Радвам се — усмихна се госпожица Фелоус. — Защото си мисля дали не можем да организираме някаква система за обучение на Тими.
— Обучение ли? Какво обучение?
— Ами по всичко. Той трябва да ходи на училище, за да се научи.
— Ама той
— Безспорно. Той
Хоскинс изведнъж помръкна:
— Не знам как да Ви кажа, госпожице Фелоус.
— Но Вие току-що ми обещахте всичко, каквото пожелая…
— Зная, а не биваше. Разбирате ли, госпожице Фелоус, сигурно си давате сметка, че не можем
