безкрайно да продължаваме експеримента с Тими.
Обзета от ужас, тя потърси очите му, но все още не осъзнаваше какво й бе казал той. Как така „не можем да продължаваме“? И тогава един внезапен болезнен проблясък на паметта й припомни не кого да е, а професор Адемевски, както и неговия минерал, който му бе отнет след двуседмични изследвания.
— Но Вие говорите за едно дете. Не за парче камък…
— Дори и на едно дете не бива да се отделя такова незаслужено внимание, госпожице Фелоус — каза смутен Хоскинс. — Сега, когато очакваме индивид от историческо време, ще ни трябва цялото стаза- пространство, което имаме.
Едит не можа веднага да разбере какво й казва Хоскинс.
— Но Вие не можете… Тими… Тими…
— Госпожице Фелоус, моля Ви да не се вълнувате. Тими няма да изчезне веднага. Ще минат сигурно още месеци. Междувременно ще видим какво да направим.
Тя все още не откъсваше втренчения си поглед от него.
— Какво ще пиете, госпожице Фелоус?
— Нищо не искам — прошепна тя.
Не беше на себе си, но успя да се изправи като в някакъв кошмарен сън и излезе.
„Тими — мислеше си тя, — ти
Лесно й бе да се улови за мисълта, че Тими не бива да умира, но не знаеше как да го постигне. През първите седмици се вкопчи единствено в надеждата, че опитът в настоящето да бъде пренесен човек от четиринайсти век ще се провали. Може пък теориите на Хоскинс да са погрешни. Тогава всичко ще продължи както преди.
Но останалият свят живееше с противоположната надежда и госпожица Фелоус безразсъдно го намрази поради тази причина. Проектът „Средновековие“ достигна връхната точка на разпалената до възбог рекламна кампания. Медиите и обществеността бяха стръвно огладнели за такова зрелище. Компанията „Стаза“ от дълго време не им бе предлагала никакви сензации. Парче камък или някаква древна риба изобщо не ги вълнуваха. Виж, това беше нещо друго.
Исторически човек, зрял човек, който да им говори на познат език, някой, който може да отвори нова страница в историята на науката.
Времето, определено за начало на опита, наближаваше и вече не ставаше и дума за трима наблюдатели на балкона. Този път щеше да се събере аудитория от целия свят. Този път учените на компанията „Стаза“ щяха да изиграят своята роля кажи-речи пред цялото човечество.
Самата госпожица Фелоус не приличаше на себе си от нетърпение. Когато Джери Хоскинс-младши се появи за поредната си среща с Тими, тя едва го позна, защото не очакваше него.
Секретарката, която го доведе, се обърна припряно и едва успя да й кимне за поздрав. Бързаше да си намери хубаво място, за да гледа кулминацията на проекта „Средновековие“. Самата тя би трябвало да направи същото, тя все пак има много по-голямо основание, помисли си Едит огорчена. Само да дойде това глупаво момиче.
— Госпожице Фелоус? — Джери се приближи до нея притеснен.
— Да? Какво има, Джери?
— Тази снимка тук на Тими ли е?
Едит го изгледа, а после грабна изрезката от ръката му. Шумотевицата около проекта „Средновековие“ бе станала причина интересът на пресата към Тими да се породи отново.
— Тук пише, че Тими е момче-маймуна — погледна я Джери изпитателно. — Какво значи това?
Жената хвана малкия за ръката и едва се въздържа да не го разтърси здраво:
— Никога не казвай така, Джери. Никога, чуваш ли? Тази дума е лоша и ти не бива да я казваш.
Джери се измъкна от нея изплашен.
Едит накъса злостно статията на малки парченца.
— А сега иди да си играете с Тими. Той има нова книжка, ще ти я покаже.
Едва след това най-после онова момиче дойде. Госпожица Фелоус не го познаваше. Сега не бе свободна нито една от гледачките, до чиито услуги тя бе прибягвала преди. Нали бе кулминацията на проекта „Средновековие“. Но секретарката на Хоскинс обещала все пак да намери някого. Изглежда това бе момичето.
— Вас ли пращат в първо отделение на „Стаза“? — госпожица Фелоус се постара нервното й състояние да не се отрази на тона й.
— Да, аз съм Манди Терис. Вие сте госпожица Фелоус, нали?
— Точно така.
— Извинете ме, че закъснях. Навън е така напечено навсякъде…
— Зная, зная. Сега искам да…
— Вие сигурно отивате да гледате — по възслабото й хубавичко, но глуповато лице се четеше завист.
— Не това е важното за Вас. Искам да влезете и да се запознаете с Тими и с Джери. През следващите два часа те ще си играят, така че няма да ви създават неприятности. Имат си мляко, имат си играчки. Най- добре е да ги оставите сами да си играят, доколкото е възможно. Сега ще ви покажа къде какво има и…
— Тими ли е маймуната-мо…
— Тими е обект на наблюденията на „Стаза“ — прекъсна я твърдо госпожица Фелоус.
— Исках да кажа, че той е момчето, което не бива да излиза, нали?
— Да. А сега влизайте. Нямаме много време.
Когато Едит най-после тръгна, Манди изписка след нея:
— И дано си намерите хубаво място. Боже, как се надявам всичко да мине добре.
Госпожица Фелоус не посмя да й отговори, опасяваше се, че няма да е нещо в същия дух. Затова побърза да се отдалечи без да поглежда назад.
Закъснението на момичето обаче означаваше, че тя няма да си намери добро място. Успя да се промъкне до стенния екран в залата за събрания. И много съжаляваше. Де да можеше да се озове на самото място, да се добере по някакъв начин до някое важно копче от апаратурата. Да можеше да провали този опит…
Все пак намери сили да потисне безумните си намерения. Едно нищо и никакво вмешателство няма да й бъде от полза. Ще поправят отново апаратурата, ще я сглобят и ще повторят опита. А на нея никога няма да й позволят да се върне при Тими.
Нищо не би й помогнало. Нищо, освен ако експериментът не пропадне от самосебе си, ако не се провали безвъзвратно.
Налагаше се да изчака броенето, следеше напрегнато всяко движение върху огромния екран, взираше се подред в лицата на техниците, търсеше някой тревожен поглед и неуверен израз, които биха й дали знак, че ненадейно е станало нещо не по плана. Не откъсваше трескавите си очи от тях…
Но очакваното от нея изражение все не се появяваше. Броенето стигна до нула и веднага след това тихо, кротко, някак си съвсем делнично експериментът успя!
В новото стаза-пространство стоеше един брадат, прегърбен селянин на неопределена възраст, облечен в дрипави, мръсни дрехи, обут в дървени обувки. Той се бе опулил тъпо, погледът му издаваше ужаса от внезапната, умопомрачителна промяна, която го бе връхлетяла.
И докато светът бе пощурял от радост, госпожица Фелоус стоеше смразена от мъка. Скупчените хора я понасяха в различни посоки, блъскаха я, за малко не я смачкаха. Заобиколена от ликуващата тълпа, тя усещаше собственото си поражение още по-болезнено.
Затова когато я извикаха пронизително по високоговорителя, едва на третия път до съзнанието й достигна сигнал, че я търсят.
— Дайте ми път! — викаше тя, останала вече без дъх, докато високоговорителят продължи да повтаря съобщението безспир. Проправяше си път през тълпата с бясна енергия: удряше, блъскаше загубилите
