както знаеш, Дрейк. Домакин е и онзи, който приема паразити.
— Първата грешка. А втората?
— Това е нещо, което ти направи преди Харг Толан да прекрачи прага на дома ни. Часове наред се опитвах да си го спомня. А
— Нямах представа, че съм толкова прозрачен — засмя се Дрейк. — Комарите са домакини за маларията и паразитите на жълтата треска — въздъхна той. — Опитах се по всякакъв начин да те държа настрана от тази работа. Опитах се да държа настрана и чужденеца. Опитах се да те заплаша. Сега не ми остава нищо друго, освен да ти кажа истината. Длъжен съм, защото само истината… или смъртта ще те накарат да замлъкнеш. А аз не искам да те убивам.
Тя се отдърпа рязко с широко отворени очи.
— Комисията знае истината. Но тя не е в наша полза. Ние можем само да положим всички усилия, за да не позволим и другите светове да я научат.
— Но истината не може да остане скрита завинаги! Харг Толан я откри. Ти го уби, но на негово място ще пристигне друг извънземен и ще се добере до нея… и така непрекъснато. Не можеш да ги убиеш всичките.
— И това знаем — съгласи се Дрейк. — Но нямаме избор.
— Защо? — извика Роуз. — Харг Толан ти даде разрешението на проблема. Той не отправи никакви заплахи за война между световете. Предложи да се съюзим с останалите разумни същества и да изкореним злото. Можем да го направим! Ако заедно с станалите положим всички усилия…
— Искаш да кажеш, че можем да му вярваме? Той от името на своето правителство ли говореше или от името на останалите светове?
— Можем ли да си позволим да не поемем риска?
— Ти не разбираш — Дрейк се пресегна и пое едната й покорна ръка между своите ръце. — Може и да ти изглеждам смешен в опитите си да те науча на някои неща от твоята специалност, но искам да ме чуеш. Харг Толан бе прав. Човекът и неговите праисторически предци са живели с този паразитен разум неизброими години, много повече, отколкото сме истински представители на хомо сапиенс. През този период ние не само, че сме се приспособили към него, но сме станали и зависими от него. Въпросът не опира вече само до заразяването с паразитите. Става дума за съвместен живот. Вие биолозите си имате съответен термин за този случай.
— За какво говориш? — измъкна ръката си тя. — За симбиозата ли?
— Точно така. Ние си имаме наша болест, знаеш я. Тя е точно противоположна на онази, болестта на неограничения растеж. Споменахме вече, че е в противовес на Забавянето на смъртта. Ами ракът? Колко време вече биолози, физиолози, биохимици и всякакви други специалисти работят върху него? И какво са постигнали? Защо е така? Не можеш ли да си отговориш сама сега?
— Не, не мога — промълви тя. — За какво говориш?
— Много хубаво звучи, когато казваме, че ако можем да премахнем паразитите, ще имаме вечен растеж и живот, ако го пожелаем. Или поне докато ни омръзне да растем прекалено дълго. Но колко милиони години човешкото тяло е имало възможност да расте на воля? Може ли да го направи още толкова? Ще се приспособи ли химията на тялото ни? Има ли то подходящи вещества?
— Ензими — прошепна Роуз.
— Да, ензими. За нас това е невъзможно. Ако поради някакви причини паразитният интелект, както го нарича Харг Толан, напусне тялото ни, ако взаимовръзката му с нашия мозък по някакъв начин се накърни, ние ще започнем да растем, но безразборно. И за рака казваме, че расте. И ето ти сега. Няма начин да се отървем от паразитите. Ние сме свързани навеки. За да се освободят от своята болест, извънземните ще трябва да унищожат всичките гръбначни същества на Земята. За тях няма друг изход, затова ние не трябва да им позволяваме да се доберат до това откритие. Разбираш ли?
— Разбирам, Дрейк — едва успя да промълви тя, защото устата й бе пресъхнала. Забеляза, че челото му е мокро и по лицето се стичат вадички пот. — Сега ще трябва да го изнесеш от къщата.
— Вече е дълбока нощ и ще мога да го изнеса.
— Разбирам, Дрейк — каза тя отново.
Харг Толан бе тежък. Дрейк трябваше да го влачи по пода, за да го измъкне. Роуз се обърна, повдигаше й се. Зарови очи в шепите си, докато не чу входната врата да се затваря. Тогава прошепна: „Разбирам, Дрейк.“
Стана три часа. Измина почти един час, откакто чу звука от затварянето на входната врата след Дрейк и неговия товар. Тя не знаеше къде е отишъл, какво смята да прави…
Седеше застинала на мястото си. Не й се спеше, не искаше дори да помръдне. Мислите й се носеха в един и същи кръг, далеч от нещата, които знаеше и за които изобщо не искаше да чува.
Паразитен интелект! Това съвпадение ли беше или някаква странна расова памет, някаква тъничка нишка на традицията, която се проточваше през вековете и поддържаше жива чудатата легенда за човешкото начало? Тя си помисли, че на Земята като за начало има два разума. Хората в градината на Едем и змията, която „бе по-лукава, по-проницателна от всеки друг звяр“. Змията изкусила човека и в резултат на това загубила краката си. Тези физически атрибути повече не й били нужни. Заради този грях човекът бил прогонен от Рая навеки. Появила се смъртта.
Но независимо от старанията й, мислите й кръжаха и се връщаха отново при Дрейк. Тя ги отблъскваше, но те се връщаха, броеше доколкото може, изреждаше вещите в полезрението си, викаше „не, не, не“, но мислите за Дрейк пак се приближаваха. Не я оставяха.
Дрейк я излъга. Историята бе правдоподобна на пръв поглед. В повечето случаи щеше да мине за истина. Но Дрейк не бе биолог. Ракът не би могъл да е, както той твърдеше, нещото, което е израз на изгубеното умение на човека да расте. Ракът поразява децата, докато те все още растат, той може да порази дори ембрион. И рибите, които като извънземните, никога не спират да растат, докато са живи и умират единствено от болест или нещастен случай. Той напада растенията, които нямат разум. Ракът няма никаква връзка с наличието или отсъствието на нормалния растеж, той е всеобща болест на живота, към който нито една тъкан и нито един многоклетъчен организъм не могат да се приспособят напълно.
Не трябваше да си прави труда да я лъже. Не трябваше да допуска някакво неясно сантиментално чувство да го откаже от намерението му да я убие по същия начин. Тя ще каже на колегите си в института. Паразитът
Притисна длани до очите си. Младите мъже, които изчезваха, обикновено нямаха още пълна година съпружески живот. Какъвто и да е процесът на размножаването на паразитния интелект, той би трябвало да включва близко съжителство с други паразити… близко и непрестанно съжителство, което може да стане само ако техните съответни домакини са също в близки отношения. Както при новобрачните.
Мислите й бавно започнаха да се объркват. Те ще идват при нея. Те ще я питат: „Къде е Харг Толан?“ А тя ще им отговаря: „С моя съпруг.“ А те пак ще питат: „А къде е той?“, защото него също няма да го има.
Те никога няма да го намерят, защото той ще е в открития Космос. Тогава тя ще обяви и двамата за изчезнали — Дрейк Смолит и Харг Толан. Ще съобщи за тях в Бюрото за изчезнали.
Искаше й се да плаче, но не можеше. Очите й бяха сухи и я боляха.
После Роуз започна да се смее и все не можеше да спре. Много беше смешно. Търсила бе отговорите на толкова много въпроси и бе намерила отговор за всичките. Отговори си дори на въпроса, който уж нямаше нищо общо с работата й.
Тя най-накрая разбра защо Дрейк се бе оженил за нея.
Информация за текста
