някакъв интимен ритуал. Но на Дрейк и през ум не му минаваха такива мисли. Той се приближи до създанието и се изправи срещу него. Насочи оръжието към центъра на тялото му.
— Сега стой мирна — нареди той. — Той постепенно ще започне да усеща присъствието ми.
— Откъде знаеш?
—
Но тя не помръдваше, а Дрейк бе прекалено погълнат от решението си и не й обърна повече внимание.
Някои части от лицето на пришелеца започнаха да потреперват. Гледката отврати Роуз. По-добре беше да не гледа.
— Това е краят, доктор Толан — заговори неочаквано Дрейк. — Недейте да се свързвате с нито един от крайниците си. Осезателните Ви органи са ми напълно достатъчни, заедно с гласа Ви.
— Защо се вмъквате в моята стая? — изрече гостенинът първоначално неясно, а после по-уверено. — И защо сте въоръжен?
Главата на пришелеца потрепери леко, докато тялото му оставаше вцепенено. Той изпълни нареждането на Дрейк да не прави контакт с крайниците си. Роуз се чудеше как Дрейк е разбрал за тази частична изолация. Дори тя самата не знаеше нищо за нея.
— Какво искате? — заговори отново хоукинианецът.
— Отговор на някои въпроси.
— С оръжие в ръка ли ги търсите? Няма да отстъпя пред Вашето вероломство.
— Не става въпрос просто да отстъпите пред мен. По-скоро ще спасите своя собствен живот.
— При тези обстоятелства това няма никакво значение за мен. Жал ми е, господин Смолит, че вие на Земята разбирате по този начин гостоприемството.
— Вие не сте мой гост, доктор Толан. Вие се вмъкнахте в дома ми под фалшив претекст. Имате си причини, планирали сте да ме използвате за вашите по-нататъшни цели. Нямам никакви угризения на съвестта за този обрат на нещата.
— По-добре стреляйте. Да не губим време.
— Убеден сте, че няма да отговорите на нито един въпрос ли? Това само по себе си е подозрително. Изглежда за Вас някои отговори са по-важни и от живота Ви.
— За мен принципите на доброто поведение са много важни. Вие, като жител на Земята, може и да не ме разберете.
— Вероятно. Но аз, като жител на Земята, разбирам едно нещо — Дрейк скочи по-близо до пришелеца преди Роуз да успее да извика, преди хоукианецът да изпрати сигнал до крайниците си. Когато отскочи, гъвкавият шнур към цианидния цилиндър се оказа в ръцете му. Там, където шнурът бе прикрепен към устата му, се появи една безцветна капка, плъзна се по грубата му кожа и се сля с една кафява, подобна на желе топка.
Дрейк дръпна рязко шнура и другият му край се измъкна от цилиндъра. После натисна копчето, което задействаше игленото оръжие, към цилиндъра. Чу се свистене.
— Съмнявам се, че ще изтече голямо количество цианид, което да ни навреди. Но се надявам да разберете какво ви чака сега, ако не отговаряте на въпросите ми… и то така, че да ме убедите.
— Върнете ми цилиндъра — изрече бавно хоукианецът. — В противен случай ще ми се наложи да Ви нападна, а на Вас ще Ви се наложи да се биете.
— Нищо подобно — отстъпи Дрейк. — Хайде, нападайте, аз ще прострелям краката Ви. Ще ги изгубите, ако трябва всичките четири крайници ще изгубите, но все още ще живеете, макар и да представлявате ужасна гледка. Ще умрете от липса на цианид. Тази смърт ще е най-страшната за Вас. Аз съм жител на Земята и не мога да оценя в пълна степен какви мъки ще изпитате, но Вие можете, нали?
Пришелецът отвори уста и от нея потече нещо жълто-зеленикаво. Вътрешностите на Роуз стигнаха до гърлото й. Искаше й се да изкрещи:
— Имате още около час преди да настъпи непоправимото — каза Дрейк. — Говорете бързо, доктор Толан и ще получите обратно цилиндъра си.
— А после?
— После, какво Ви интересува? Дори и да Ви убия, Вие ще умрете, а от цианида няма да се излее и капка.
Силите на пришелеца като че ли започнаха да отслабват. Гласът му стана глух, думите излизаха неясни, гой сякаш нямаше необходимата енергия, за да говори добър английски.
— Какви са въпросите Ви? — докато говореше, очите му следяха цилиндъра в ръката на Дрейк.
Онзи го въртеше насам-натам, а очите на чуждоземното същество непрекъснато го следяха… следяха…
— Какви са Вашите теории относно Забавянето на смъртта? Защо всъщност дойдохте на Земята? Защо Ви интересува Бюрото за изчезнали хора?
Роуз най-после осъзна, че стои притаила дъх, разтревожена. Тя също искаше да узнае отговорите на някои въпроси. Не по този начин, разбира се, но в работата на съпруга й добротата и човеколюбието нямаше как да не стоят на заден план по необходимост.
Тя си повтори това няколко пъти, насилвайки се да пренебрегне факта, че мрази Дрейк заради мъченията, които причинява на доктор Толан.
— За смислен отговор ще ни трябва повече от час, а на мен ми остава да живея само толкова. Вие горчиво ме наскърбявате като ме принуждавате да говоря при такива обстоятелства. Така е само тук, на тази противна планета, на която мога да бъда лишен от цианид.
— Вашият час тече, доктор Толан.
— Щях да ви кажа всичко накрая, господин Смолит. Трябваше ми вашата помощ. Затова дойдох.
— Вие все още не отговаряте на въпросите ми.
— Сега ще отговоря. От години, отделно от моята научна работа, аз изучавам клетките на моите пациенти, които страдат от Забавената смърт. Бях принуден да работя тайно, без ничия помощ, защото методите, които използвах, бяха неприемливи за моя народ. Вашето общество се отнася по същия начин към човешката вивисекция, например. Поради тази причина, аз не можех да представя резултатите, които получавах, на колегите си, докато не успеех да потвърдя теорията си на Земята.
— Какви са Вашите теории? — настоя Дрейк, очите му отново горяха трескаво.
— В течение на изследванията ми ставаше все по-ясно, че насоката на работа ми е изцяло погрешна. От физиологична гледна точка загадката не можеше да бъде разрешена. Забавената смърт е изцяло заболяване на мозъка.
— Разбира се, доктор Толан, тя не може да бъде психосоматична — прекъсна го Роуз.
Някакъв тънък, сив прозрачен филм покри очите на хоукинианеца. Той повече не ги поглеждаше.
— Не, госпожо Смолит, тя не е психосоматична. Става дума за истинско заболяване на мозъка. Заразяване на мозъка. Моите пациенти имаха двоен мозък. Под онзи, който им принадлежеше по рождение, имаше и
— Това е лудост… невъзможно е! Вие сте сгрешили, доктор Толан — обади се Роуз.
— Не, не греша. Преди да дойда на Земята се съмнявах. Но тук в института и от разследванията, които направих в Бюрото за изчезнали хора, се убедих, че съм на прав път. Какво толкова невъзможно има в теорията за съществуването на паразитен интелект? Интелект от този вид не би оставял отживели времето си руини, не би оставял дори никакъв продукт… ако единствената му функция е да извлича по някакъв начин храна от разумната дейност на другите създания. Възможно е да си представим такъв паразит след милиони години. Той вероятно ще загуби всякаква прилика с физическата си същност, освен онова, което му е необходимо, точно като тенията сред вашите земни паразити. Тя е загубила всичките си функции, освен тази да се размножава. В случая с паразитния интелект всички физически атрибути с времето ще изчезнат. Така че той ще остане чист интелект, който живее в някаква форма на разума, която ние не можем да отделим от останалите. Особено в мозъците на хората.
— Защо точно на хората? — запита Роуз.
