необходими, макар че нито един човек от Земята не можеше да каже каква роля играе изключването. Хората от своя страна не можеха да обяснят на някой пришелец какво представлява сънят. Онова, което за човеците бе спане или сън, за чужденците бе тревожен сигнал за умствено разединяваме.
Гостът се оттегли, но не преди да се наведе в знак на уважение — горните му крайници едва ли не пометоха пода за „довиждане“. Дрейк кимна рязко в отговор. Онзи отиде в стаята си и затвори вратата. Настъпи тишина.
След няколко минути, в които мълчанието помежду им нагнети обстановката още повече, столът под Дрейк заскърца нервно. Роуз малко се изплаши, когато видя по устните му кръв. „
— Дрейк!
— Какво има? — погледът му не успяваше дълго време да се фокусира върху нея, сякаш идваше от много, много далеч. — И ти ли си уморена?
— Не, готова съм да те слушам. Днес е денят, в който ти каза, че ще ми обясниш как стоят нещата. Няма ли да ми кажеш?
— Моля?
— Снощи ти каза: „… ще си поговорим утре“. Аз съм готова.
Дрейк се начумери, очите му потънаха под присвитите вежди. Роуз усети, че започна да се разколебава.
— Мислех, че сме се разбрали да не задаваш никакви въпроси за работата ми — сопна се той.
— Вече е твърде късно да стоя настрана. Знам изключително много за твоята работа досега.
— Какво значи това? — извика Дрейк и скочи от мястото си. Събра мислите си, приближи се бързо до нея и впи ръце в раменете й. — Какво значи това? — повтори той приглушено.
Роуз не вдигна очи, продължаваше да гледа неподвижно отпуснатите си ръце. Тя изтърпя болезнената хватка и изрече бавно:
— Доктор Толан смята, че Земята разпространява умишлено болестта на Забавянето на смъртта. Така е, нали?
Жената очакваше отговор търпеливо. Той бавно разхлаби хватката си, докато остана неподвижен, с отпуснати ръце, объркан и отчаян.
— Откъде ти хрумна това?
— Така е, нали?
— Искам да зная защо смяташ така — проговори той, останал почти без глас. — Не си играй на глупави игри с мене, Роуз. Проумей го веднъж завинаги.
— Ако ти кажа, ще ми отговориш ли на един въпрос?
— Какъв въпрос?
— Земята умишлено ли разпространява болестта, Дрейк?
— О, господи! — вдигна безпомощно ръце той.
После коленичи до нея и пое ръцете й в своите. Роуз усещаше трепета им. Той се насили да говори нежно, мило:
— Роуз, скъпа, слушай, ти си хванала дирята на някаква гореща следа и мислиш, че можеш да я използваш, за да ме дразниш в един малък съпружески разговор, пълен с остроумия. Не те моля за нещо голямо. Само ми кажи кое точно те накара да ми наговориш тези… тези неща? — Дрейк бе наистина сериозен.
— Днес следобед ходих в Медицинската академия. Прочетох там някои неща.
— Но защо? Кое те накара да го направиш?
— Ти изглеждаше така заинтригуван от болестта. А доктор Толан заяви, че тя се е разраснала неимоверно, откакто има междузведни пътувания. Освен това заболелите са най-много на планетата, която е най-близо до Земята.
— А ти какво намери? — настоя да разбере той. — Ти какво откри, Роуз?
— Потвърждение на думите му. Едва успях да прегледам набързо насоката на изследванията им през последните няколко десетилетия. За мене е ясно, че някои хоукинианци допускат възможността болестта да води началото си от Земята.
— Казват ли го открито?
— Не. А, ако са го казали, то аз не попаднах на такива пасажи — тя го изгледа учудена. В случай като този правителството непременно би проучило изследванията на хоукинианците. — Не знаеш ли за изследванията им, Дрейк? — запита го тя тихо. — Правителството…
— Няма значение — Дрейк се бе отдръпнал от нея, но сега отново я погледна, очите му бяха спокойни и бистри. — Виж ти, какъв специалист си по тези въпроси! — изрече той, сякаш правейки някакво невероятно откритие.
Специалист ли? Та той едва сега ли бе разбрал това, сега, когато имаше нужда от нея?
— Аз съм биолог — промълви тя, а нервите й се изпънаха от напрежение.
— Да, зная. Но имам предвид твоята специалност. Не ми ли каза веднъж, че ти работиш върху проблемите на растежа?
— Може и така да се нарече. Имам двайсет научни публикации за взаимовръзката между нуклеиновата киселина и развитието на ембриона, субсидирани от Дружеството на болните от рак.
— Добре. Трябваше да се сетя — той бе поразен от нов пристъп на възбуда. — Кажи ми, Роуз… Слушай, извини ме, ако съм си изпуснал нервите преди малко. Ти, като всеки друг учен, ще разбереш ясно насоката на техните изследвания, щом прочетеш за тях, нали?
— Съвсем ясно.
— Тогава кажи ми как според тях се разпространява болестта. Искам да чуя в подробности всичко.
— О, ти искаш прекалено много. Аз прекарах няколко часа в Академията, това е всичко. Ще ми трябва много повече време, за да отговоря на въпроса ти.
— Поне правиш интелигентно предположение. Нямаш представа колко е важно.
— Разбира се — продължи тя колебливо, — „Изследването на Забавянето“ е най-важната монография в тази област. Мога да сумирам всички съществуващи данни досега.
— Настина ли? А откога са последните?
— Намерих едно от периодичните издания. Последният том е отпреди година.
— Има ли в него някакви обяснения за неговата работа? — Дрейк насочи пръст към стаята на Толан.
— Повече, отколкото имат останалите. Той е изключителен изследовател в тази област. Аз прегледах предимно неговите трудове.
— И какви са неговите теории за произхода на болестта? Постарай се да си спомниш, Роуз.
— Мога да се закълна, че той обвинява Земята, но той също така отбелязва, че не знаят нищо за начините, по които се разпространява болестта. В това също мога да се закълна.
Той стоеше вцепенен до нея. Силните му ръце бяха свити в юмруци.
— Може да надценява нещата. Кой знае — прошепна той едва-едва. — Ще разбера още сега, Роуз — обърна се той рязко и понечи да излезе. — Благодаря ти за помощта.
Жената се спусна след него:
— Какво си намислил?
— Ще го запитам това-онова — Дрейк затършува из чекмеджетата на бюрото си и накрая измъкна едно иглено оръжие.
— Не, Дрейк! — изкрещя тя.
Той я отблъсна грубо и се отправи бързо към дъното на коридора, към спалнята на хоукинианеца.
Дрейк отвори вратата и влезе. Роуз вървеше по петите му, стараеше се да сграбчи и задържи ръката му. Той изведнъж се спря и погледна пришелеца.
Харг Толан стоеше неподвижен, с невиждащ поглед, а четирите му крайника се простираха на четири страни, докъдето могат да достигнат. Роуз се засрами от това, че нахълтаха в стаята му, сякаш прекъсваха
