различна. Докато не се роди третото дете, нямаше да продължи пътя; щеше да живее.
Затова няма да има третото дете. Никога. Никога!
Но как да го предотврати? И как да не допусне Один да разбере? Ами ако Один се досети?
2б
Один изчакваше Трит да направи нещо. Беше почти сигурен, че той няма да се втурне на повърхността да търси Дюа. За да го направи, трябваше да остави децата, а това винаги го затрудняваше. Трит почака известно време мълчаливо, а когато излезе, се отправи към нишата на децата.
Один изпита почти облекчение, когато Трит излезе. Не напълно, разбира се, защото Трит беше ядосан, затвори се в себе си, личният им досег отслабна и се надигна преградата на недоволството. Неволно Один изпадна в меланхолия. Сякаш ритъмът на живота стана по-бавен.
Понякога си задаваше въпроса дали и Трит изпитва същото чувство… Не, беше несправедливо. Трит имаше специалните си отношения с децата.
А що се отнася до Дюа, кой можеше да каже какво изпитва тя? Емоционалните бяха толкова различни, че караха левите и десните да изглеждат еднакви във всичко, освен по разум. Но дори и като се вземе предвид капризното им поведение, кой би казал какво чувствува Дюа… специално Дюа?
Именно поради това Один изпита почти облекчение, когато Трит излезе — защото ставаше въпрос за Дюа. Създаването на третото дете наистина се забавяше твърде дълго, а Дюа вместо да се поддава на убеждаване, ставаше все по-упорита. Один също започваше да изпитва нарастващо безпокойство, което не можеше точно да определи и може би се налагаше да поговори за това с Лостън.
Отправи се към пещерите на Твърдите, забърза, като превърна движенията си в непрекъснато преливане, което не беше така лишено от достойнство като странно възбуждащата смесица от поклащания и втурвания, характеризираща походката на Емоционалните или развеселяващото тежко преместване на Родителите…
(Представи си как Трит подскачаше след бебето-Разсъждаващ, което естествено, в тази си възраст беше почти толкова плъзгаво, колкото Емоционалните, и как Дюа трябваше да му прегради пътя и да го върне, а Трит се колебаеше дали да разтърси малкото късче живот или да го обгърне с веществото си. От самото начало Трит изредяваше по-ефикасно заради бебетата, отколкото за Один, а когато го подкачаше, той отвръщаше сериозно, защото, естествено, му липсваше чувство за хумор за тези неща. „Но децата се нуждаят повече от изредяването ми“.)
Один егоистично се наслаждаваше на собствената си лееща се походка, мислеше, че е грациозна и че прави добро впечатление. Беше го споменал веднъж на Лостън, на когото като на Твърд учител доверяваше всичко, а Лостън му отвърна:
— Не ти ли се струва обаче, че Емоционалните и Родителите смятат същото за собствените си походки? Щом всеки от вас мисли различно, постъпва различно, не трябва ли и по различен начин да изпитва удоволствие? Знаеш ли, триадата не изключва индивидуалността.
Один не беше уверен, че разбира какво е индивидуалност. Означаваше ли това да си сам? Твърдите, естествено, бяха винаги сами. При тях нямаше триади. Как го понасяха?
Один беше все още доста млад, когато се повдигна този въпрос. Отношенията му с Твърдите едва започнаха и внезапно го порази мисълта, че не знае със сигурност дали при тях няма триади. Този факт се разправяше сред Меките като обикновена легенда, но доколко вярна беше тя? Один поразмисли и реши, че трябва да пита, а не да приема нещата на доверие.
— Вие ляв ли сте или десен, сър? — попита той.
(По-късно Один винаги започваше да пулсира при спомена за този въпрос. Колко невероятно наивно беше да го зададе и твърде малко успокоение имаше във факта, че всеки Разсъждаващ рано или късно го задаваше на някой Твърд… обикновено по-рано.)
— Нито едното, нито другото, малък-ляв — напълно спокойно му отвърна Лостън. — Сред Твърдите няма леви и десни.
— Или средни… Емоционални?
— Или средни-брънки? — Твърдия промени формата на постоянната си сетивна област по начин, който по-късно Один бе започнал да свързва с развеселяване или удоволствие. — Не. Няма и средни-брънки. Твърдите са само един вид.
Один трябваше да попита. Изплъзна му се неволно, независимо от желанието му.
— Но как го понасяте?
— При нас положението е различно, малък-ляв. Свикнали сме.
Можеше ли Один да се примири с подобно нещо? Досега животът му се изплъзваше от семейната триада и твърдо знаеше, че в недалечното бъдеще щеше да образува собствена триада. Какво беше животът без триада? Понякога се задълбочаваше в този въпрос. Замисляше се дълбоко за всичко, което изникваше. Понякога успяваше да зърне вероятното му значение. Че например Твърдите имаха само себе си; нито ляв-брат, нито десен-брат, нито средна-сестра, нито сливане, нито деца, нито Родители. Притежаваха само разум, само изследването на Вселената.
Навярно това им беше достатъчно. Когато поотрасна, Один започна да разбира какво е задоволство от изследванията. Беше почти достатъчно… почти достатъчно, но тогава се замисляше за Трит и Дюа и решаваше, че дори цялата Вселена извън тях не би го задоволила.
Освен ако… Странно беше, но понякога му се струваше, че може да настъпи време, положение, условия, когато… Но мигновеният проблясък, или по-скоро проблясък от проблясъка, се губеше, изчезваше. И все пак след време се връщаше и напоследък му се струваше, че се засилва и че ще се застои почти достатъчно дълго, за да го улови.
Но сега нищо подобно не биваше да го занимава. Трябваше да се погрижи за Дюа. Вървеше по добре познатия път, по който най-напред го бе превел неговият Родител (както Трит скоро щеше да поведе собствения им млад Разсъждаващ, тяхното бебе-ляв.)
И естествено, веднага отново потъна в спомени.
Тогава се боеше. Имаше и други Разсъждаващи, всичките пулсираха, проблясваха и променяха формата си въпреки сигналите на Родителите, които се разнасяха от всички страни, да стоят непроменени и гладки, за да не посрамват триадата. Един малък-ляв, другар по игри на Один, бе изредял по бебешки и не искаше да се оправи въпреки всички усилия на ужасно смутения си родител. (След това стана напълно нормален ученик… Макар да не можеше да се мери с него, както Один несъзнателно установяваше със значително самодоволство.)
През този първи учебен ден се запознаха с голям брой Твърди. Спираха при всеки, за да може режимът на вибрации на младия Разсъждаващ да се запише по няколко специализирани начина и да се вземе решение дали да го приемат за обучение или да изчака още един интервал; а ако го одобрят, да се определи за какво обучение. Когато се приближи един от Твърдите, Один с отчаяно усилие се самоизглади и се задържа, без да се поклаща.
Твърдия каза (и първия звук на странните тонове в гласа му едва не разколебаха решението на Один да порасне):
— Този Разсъждаващ се сдържа доста здраво. Как се зовете, леви?
За първи път назоваваха Один „ляв“ без никакво умалително и той се почувствува още по-стегнат, когато успя да отговори:
— Один, Твърд сър — използувайки учтивото обръщение, както грижливо го бе научил Родителя му.
Один смътно си спомняше, че го разведоха из пещерите на Твърдите с тяхното оборудване, машини, библиотеки, безсмислени струпвания на образи и звуци. Спомняше си по-скоро вътрешното си чувство на отчаяние, отколкото действителните си усещания. Какво щяха да правят с него?
Неговият Родител му беше казал, че ще учи, но той не разбираше какво в същност означава „да учи“ и когато попита Родителя си, оказа се, че възрастният също не знае.
Измина известно време, преди да го разбере и да изпита удоволствие от ученето, голямо удоволствие, но примесено с известна тревога.
Твърдия, който пръв го бе нарекъл „ляв“, стана и първия му учител. Научи го да тълкува записите на вълните, така че след известно време неразбираемият на пръв поглед код се превърна в думи; толкова ясни
