като думите, които образуваше със собствените си вибрации.
По-късно обаче първият не се появи и го пое друг Твърд. Мина известно време, преди Один да забележи. През ранните дни трудно отличаваше един Твърд от друг, не правеше разлика между гласовете им. Но след това го установи. Малко по малко се увери и се разтрепера от промяната. Не разбираше значението й. Накрая събра кураж и попита:
— Къде е учителят ми, Твърд, сър?
— Гамалдан ли? Няма повече да се занимава с теб, леви.
За миг Один онемя. После каза:
— Но нали Твърдите не продължават пътя… — не успя да довърши изречението си, задави се.
Новият Твърд беше пасивен, нищо не говореше, нищо не му съобщаваше Один установи, че винаги беше така. Те никога не говореха за себе си. Свободно разискваха всеки друг въпрос. По отношение на самите тях — нищо.
От десетки косвени улики Один неволно стигна до заключението, че Твърдите също продължават пътя; че не са безсмъртни (а толкова Меки смятаха, че несъмнено са такива). Но никога Твърд не бе споменавал подобно нещо. Понякога Один и другите ученици Разсъждаващи обсъждаха колебливо, стеснително този въпрос. Всеки излагаше някакъв дребен факт, който неумолимо сочеше, че Твърдите са смъртни, но те се озадачаваха и не желаеха да стигнат до очевидното заключение, затова се отказваха да мислят повече.
Твърдите изглежда нямаха нищо против намеците, че са смъртни. Не правеха нищо, за да го скрият. Но никога не говореха за това. Ако им зададеха въпроса прямо (понякога неизбежно ставаше и това), не отговаряха; нито отричаха, нито потвърждаваха.
А щом продължаваха пътя, трябваше и да се раждат, но и по този въпрос не даваха никакви обяснения, а Один никога не бе виждал млад Твърд.
Один смяташе, че Твърдите получават енергия от скалите вместо от Слънцето — поне, че приемат в телата си стрити на прах черни скали. Някои от другите ученици мислеха по същия начин. Трети доста енергично го отхвърляха. Не можеха да стигнат до окончателно решение, защото никой никога не ги бе виждал да се хранят, а Твърдите въобще не говореха по този въпрос.
Накрая Один прие, че въздържаността им е присъща… част от самите тях. Навярно, мислеше си той, това е резултат от тяхната индивидуалност, от това, че не образуват триади. Около тях се оформяше някаква черупка.
Но тогава Один научи толкова важни неща, че въпросите за личния живот на Твърдите се превърнаха в нещо незначително. Научи например, че целият свят се свива… намалява…
Каза му го Лостън, новият учител.
Один го запита за незаетите пещери, които се простираха до безкрайност в дълбините на планетата, и Лостън изглежда изпита задоволство.
— Страх ли те е да питаш за това, Один?
(Вече беше Один, а не онова общо обръщение като към ляв. Почти се гордееше да слуша как Твърд го назова по име. Много от тях го правеха. Один беше извънредно паметлив и като го наричаха по име, изглежда признаваха качествата му. Не веднъж Лостън бе изразявал задоволство, че му е ученик.)
Один действително се боеше и след кратко колебание си го каза. Недостатъците винаги по-лесно се признаваха пред Твърдите, отколкото пред другите Разсъждаващи; много по-лесно, отколкото да ги разкриеш на Трит, беше немислимо да се изповяда на Трит… Това се случи в дните, преди да се появи Дюа.
— Защо питаш тогава?
Один отново се поколеба. После каза:
— Страхувам се от незаетите пещери, защото когато бях малък ми разправяха, че в тях се крият всякакви чудовища. Но не зная нищо от собствен опит; известно ми е само каквото са ми разправяли други младежи, а те също не могат да имат непосредствени познания. Исках да науча истината и желанието ми нарастваше, докато сега изпитвам повече любопитство, отколкото страх.
Лостън изглеждаше доволен.
— Добре! Любопитството е полезно, а страхът — излишен. Вътрешното ти развитие е превъзходно, Один, и запомни, че само то е от значение във важните неща. Нашата помощ е допълнителна. Тъй като искаш да знаеш, не е трудно да ти кажа, че незаетите пещери действително пустеят. Празни са. В тях няма нищо освен някои незначителни предмети, изоставени в минали времена.
— Кой ги е изоставил, Твърд сър? — Один с неудобство се чувствуваше принуден да употребява почтително обръщение, винаги щом ставаше явно въпрос за познания, които му липсваха, а другият притежаваше.
— Хората, живели в тях на времето. В миналото, преди хиляди цикли, когато е имало много хиляди Твърди и милиони Меки. Сега ние сме по-малко, отколкото преди, Один. Понастоящем живеят близо триста Твърди и по-малко от десет хиляди Меки.
— Защо? — запита Один поразен. (Бяха останали само триста Твърди. Това представляваше явно признание, че Твърдите също продължават пътя, но сега не беше време да се мисли по този въпрос.)
— Защото енергията намалява. Слънцето изстива. С всеки цикъл става все по-трудно да се ражда и да се живее.
(Ами това не показваше ли, че Твърдите също раждат? Не означаваше ли, че и Твърдите разчитат на Слънцето за храната си, а не на скалите? Один скри тази мисъл в паметта си и престана да се занимава с нея.)
— Това ще продължи ли? — попита той.
— Слънцето ще се смалява, докато загине, Один, и някой ден вече няма да ни дава храна.
— Означава ли това, че всички ние — Твърдите и Меките, ще продължим пътя?
— А какво друго би могло да означава?
— Не можем всички да продължим пътя. Щом се нуждаем от енергия, а Слънцето наближава края си, трябва да намерим други източници. Други звезди.
— Но, Один, всички звезди ще загинат. Вселената загива.
— Щом звездите загиват, няма ли храна другаде? Няма ли друг източник на енергия?
— Не, всички източници на енергия в цялата Вселена загиват.
Один се замисли непокорно и после каза:
— Тогава да търсим други вселени. Не бива да се предаваме, само защото Вселената загива. — Трептеше, когато го изрече. Започна да се разплува с напълно непростима неучтивост, докато се изду полупрозрачен до по-големи размери от Твърдия.
Но Лостън изрази само изключителното си задоволство.
— Прекрасно, ляв-скъпи. Другите трябва да го чуят — заключи той.
Один спадна до нормални размери, обзет от смесица на смущение и задоволство, защото го бяха нарекли „ляв-скъпи“, обръщение, което никой дотогава не бе използувал към него… с изключение на Трит, разбира се.
Наскоро след това сам Лостън им доведе Дюа. Один си бе задал лениво въпроса дали няма известна връзка със случилото се, но след известно време интересът му прегоря. Трит често повтаряше, че неговото застъпничество пред Лостън е станало причина да се появи Дюа, затова Один се отказа да мисли по въпроса. Беше прекалено объркващо.
Но ето, че отново се отправяше към Лостън. Дълго време бе изминало от онези дни, когато за първи път научи, че Вселената загива и че (както се оказа) Твърдите полагат решителни усилия, за да запазят живота си. Сам той бе станал специалист в много области и Лостън признаваше, че в областта на физиката има твърде малко неща от полза за Мек, на които би могъл да го научи. Трябваше да се обучават и други млади Разсъждаващи, затова не се срещаше толкова често с Лостън, колкото на времето.
Один намери Лостън с двама полуизраснали Разсъждаващи в залата на излъчванията. Лостън веднага го видя през стъклото и излезе, като внимателно затвори вратата след себе си.
— Ляв-скъпи — приветствува го той, като протегна крайниците си в приятелски жест (така че Один — както толкова често в миналото — изпита извратеното желание да го докосне, но се въздържа). — Как си?
