затвърдиха. Когато оставаше сама, намираше утешения в скалите. Нередно или не, това бе действие на самотник, а те я принуждаваха да живее сама.
Поне така си казваше.
Веднъж се опита да отвърне на дразнещите я средни. Викна:
— Вие сте всичките десни-Емоционални, мръсни десни-Емоционални!
Само й се изсмяха и Дюа избяга, объркана и разстроена. Такива бяха наистина. Когато наближеше възрастта за оформяне на триада, почти всяка Емоционална започваше да се интересува от бебета, суетеше се по подобие на Родителите, а това отвращаваше Дюа. Самата тя никога не бе изпитала подобен интерес. Бебетата си бяха бебета; за тях трябваше да се грижат братята-десни.
Подвикванията заглъхнаха, когато Дюа порасна. Помогна й това, че запази момичешката си разредена структура и можеше да се лее с димно завихряне, което никой не успяваше да повтори. А когато все повече леви и десни започнаха да проявяват интерес към нея, другите Емоционални трудно можеха да й се подиграват.
И въпреки това… въпреки това… сега, когато никой не се осмеляваше да говори без уважение за Дюа (защото из всички пещери беше добре известно, че Один е най-забележителният Разсъждаващ от поколението, а Дюа беше негова средна-брънка), тя сама съзнаваше, че е лява-Емоционална и че никога няма да се оправи.
Не го смяташе нередно… не напълно, но понякога се улавяше, че изпитва желание да е Разсъждаващ и тогава се смущаваше. Задаваше си въпроса дали и други изпитват подобни желания… въобще… или понякога… и защо… не искаше да има бебе-Емоционална… отчасти, защото самата не беше истинска Емоционална… и не изпълняваше, както се полага, ролята си в триадата…
На Один не му правеше впечатление, че е лява-Емоционална. Никога не я бе нарекъл така… но му се нравеше интереса, който проявяваше към неговия живот… харесваха му нейните въпроси, обясняваше й и му правеше удоволствие начина, по който го разбираше. Дори я защищаваше, когато Трит започваше да ревнува… е, в същност не ревнуваше… но в упоритото си и ограничено схващане за живота изглежда смяташе, че всичко това не е нормално.
Понякога Один я водеше в пещерите на Твърдите с желанието да се изтъкне пред нея и явно изпитваше удоволствие от факта, че това прави силно впечатление на Дюа. Наистина й правеше силно впечатление — не толкова фактът, че знае много и е интелигентен, а това, че няма нищо против да споделя знанията си. (Спомняше си грубия отговор на своя ляв-баща единствения път, когато го попита нещо.) Никога не бе обичала Один толкова много, колкото когато й позволяваше да споделя живота му… но дори и това беше част от нейната лява-емоционалност.
Навярно (непрекъснато й идваше на ум), именно защото беше такава тя се сближаваше повече с Один и се отдалечаваше от Трит, а това беше една от причините, поради които настойчивостта на Трит я отблъскваше. Один никога не намекваше за това, но вероятно Трит го долавяше неясно, не успяваше да го разбере напълно, но го усещаше достатъчно силно, за да бъде нещастен, без да е в състояние да обясни защо.
Първия път, когато попадна в пещерите на Твърдите, чу двама от тях да разговарят. Естествено, не разбра, че си говорят. Във въздуха се носеше някакво трептене, много бързо, променящо се, което проникваше неприятно дълбоко в нея. Принуди се да се разреди и да го пропуска през себе си.
— Разговарят — обясни й Один и прибави бързо, защото предвиждаше възражението й — по техния си начин. Те се разбират помежду си.
Дюа успя да схване това понятие. Беше още по-възхитително да разбира бързо, защото доставяше такова удоволствие на Один. (Веднъж й каза: „Всички други Разсъждаващи, които познавам, имат само празноглави Емоционални. Аз съм щастливец.“ Тя отвърна: „Но другите Разсъждаващи изглежда харесват празноглавите. Защо си различен от тях, Один?“ Один не отрече, че другите Разсъждаващи предпочитат празноглавите. Добави само: „Никога не съм могъл да го проумея и не смятам, че трябва да се занимавам с това. Ти ми харесваш и съм доволен, че е така.“)
— А ти разбираш ли, когато си говорят Твърдите? — заинтересува се тя.
— Не съвсем — отговори Один. — Не усещам достатъчно бързо промените. Понякога успявам да почувствувам какво казват, дори без да разбирам, особено след синтез. Само от време на време обаче. Това е способност на Емоционалните, само че обикновена Емоционална няма да разбере какво точно означава онова, което изпитва. А ти ще можеш.
— Ще ме е страх — рече колебливо Дюа. — Ами ако не им се понрави?
— Хайде, опитай. Любопитен съм. Виж дали ще успееш да разбереш за какво си говорят.
— Да опитам ли? Наистина ли?
— Хайде. Ако те уловят и се разсърдят, ще кажа, че аз съм те накарал.
— Обещаваш ли?
— Обещавам.
Доста развълнувана, Дюа се насочи мислено към Твърдите и се отпусна в пълна пасивност, която позволяваше в нея да нахлуят чувства отвън.
— Възбуда! Възбудени са — каза тя. — Някой нов.
— Може би е Естуолд — подхвърли Один.
Дюа за първи път чуваше това име.
— Странно — рече тя.
— Какво е странно?
— Изпитвам чувството за голямо слънце. Много голямо слънце.
Один придоби замислен вид.
— Навярно разговарят за него.
— Но как е възможно?
Точно в този миг Твърдите ги забелязаха. Приближиха се към тях с приятелски вид и ги поздравиха с говора на Меките. Дюа се чувствуваше ужасно смутена и се питаше дали са разбрали, че ги подслушва чрез чувствата им. И да знаеха обаче, не споменаха нищо.
(След това Один й разправи, че твърде рядко можеш да се натъкнеш на Твърди, които разговарят по техния си начин. Те винаги се съобразяват с Меките и изглежда винаги прекратяват собствената си работа, когато наоколо имаше Меки. „Много ни обичат — увери я Один. — Много са любезни.“)
От време на време я водеше в пещерите на Твърдите — обикновено, когато Трит биваше изцяло погълнат от децата. Один не се стараеше много да разправя на Трит, че води Дюа долу. Навярно щеше да му подхвърли, че я разглезва и с това само поощрява нежеланието й да се пече на слънцето, а от това сливането ставаше по-неефикасно…
Веднъж или два пъти се бе спускала долу дори сама. Винаги изпитваше лек страх, макар че Твърдите, които срещаше, неизменно се отнасяха приятелски, бяха „много любезни“, както казваше Один. Изглежда отношението им към нея не беше много сериозно. Правеше им удоволствие, но и сякаш се забавляваха — чувствуваше го със сигурност, — когато им задаваше въпроси. Отговаряха й опростено, без да й дават информация.
— Обикновена машина, Дюа — казваха. — Один ще ти обясни.
Задаваше си въпроса дали е срещала Естуолд. Не се осмеляваше да пита за имената им Твърдите, които срещаше (с изключение на Лостън; Один ги запозна и се беше наслушала за него.) Понякога й се струваше, че един или друг Твърд може да е той. Один говореше за него с голямо страхопочитание и с известна горчивина.
Подразбра, че е прекалено зает с изключително важна работа, за да стои в пещерите на разположение на Меките.
От онова, което Один й разправяше, установи, че светът страда от остър недостиг на храна. Один почти никога не говореше за „храна“. Наричаше я „енергия“ и казваше, че това е дума на Твърдите.
Слънцето изстиваше и умираше, но Естуолд бе открил как да се намери енергия отдалеч, много по-далеч от Слънцето и седемте звезди, които блестяха върху тъмното нощно небе. (Один й разправи, че седемте звезди са седем слънца, но само отдалечени; че има много други звезди, които са още по-далеч и са твърде бледи, за да се виждат. Трит го чу и попита каква е ползата от такива звезди, щом не могат да се виждат, и не повярва ни дума от казаното. „Хайде, хайде, Трит“ — подвикна му Один търпеливо. Дюа също се канеше
