обикновено; усети вкуса на храната дори на такова разстояние, а ароматът й се оказа прелестен. Когато усещаше глад, повече се наслаждаваше на храната и дори от по-голямо разстояние… Но щеше да се нахрани по-късно.
— Не стой така смълчан, ляв-скъпи — подхвърли Дюа. — Говори ми. Искам да зная. — Беше възприела (несъзнателно?) яйцевидната форма на Разсъждаващ, сякаш желаеше ясно да даде да се разбере, че иска да я приеме като равна.
— Не мога да ти разправя всичко — поде Один. — Цялата наука имам предвид, защото ти липсва основа. Ще се опитам да опростя нещата, а ти само слушай. После ще ми кажеш какво не си разбрала и ще ти обясня по-подробно. Най-напред знаеш, че всичко е направено от малки частици, наречени атоми, а те на свой ред се състоят от още по-малки елементарни частици.
— Да, да — отвърна Дюа. — Поради това можем да се сливаме.
— Точно така. Защото в по-голямата си част сме празно пространство. Всички частици са отдалечени една от друга и твоите, моите и частиците на Трит могат да се сливат, защото всяка съвкупност от тях се помества в празното пространство около другите. Причината, поради която материята не се разпада, е, че малките частици успяват да се придържат една към друга през пространството, което ги разделя. Съществуват сили на привличане, които ги задържат заедно, и най-мощната от тях наричаме ядрена сила. Тя задържа главните елементарни частици много здраво в купове, които от своя страна са пръснати на значително разстояние един от друг, но се привличат от по-слаби сили. Разбираш ли?
— Съвсем малко — призна Дюа.
— Няма значение, по-късно ще се върнем към този въпрос… Материята съществува в различни състояния. Може да бъде много разредена както в Емоционалните — както в теб, Дюа. Или не толкова разредена — например в Разсъждаващите и Родителите. Или още по-плътна, както в скалите. А в Твърдите е много сгъстена или плътна. Те затова са твърди. Изпълнени са с частици.
— Искаш да кажеш, че в тях няма празно пространство.
— Не, не е точно така — отвърна Один, като се чудеше как да обясни проблема. — У тях също има много празно пространство, но не колкото у нас. Частиците се нуждаят от известно пространство и ако то е само, колкото е необходимо, другите частици не могат да се вмъкнат между тях. Ако се вкарат насила, ще се получи болка. Затова Твърдите не обичат да ги докосваме. Ние, Меките, имаме повече пространство между частиците, отколкото е нужно в действителност, затова помежду им могат да се вместват други частици.
Дюа сякаш съвсем не беше уверена в това. Один побърза да продължи.
— В другата вселена правилата са различни. Ядрената сила не е толкова голяма. Това означава, че частиците се нуждаят от повече пространство.
— Защо?
Один поклати глава.
— Защото… защото… частиците разпростират повече своите форми на вълните. Не съм в състояние да ти го обясня по-добре. При по-слаба ядрена сила частиците имат нужда от повече пространство и два къса материя не могат да се слеят толкова лесно, колкото в нашата Вселена.
— Можем ли да видим другата вселена?
— Не. Невъзможно е. Успяваме да разберем каква е по основните й закони. Макар Твърдите да са постигнали доста неща. Изпращаме им материали и получаваме материали от тях. Разбираш ли, имаме възможност да изследваме техни материали. И сме в състояние да изградим позитронна помпа. Знаеш за нея, нали?
— Ами разправял си ми, че от нея получаваме енергия. Не знаех, че е свързана с друга вселена… Каква е другата вселена? Те имат ли звезди и светове като нас?
— Превъзходен въпрос, Дюа. — След като официално го поощряваха да говори, Один се наслаждаваше повече от обикновено на ролята си на учител. (Преди винаги изпитваше съмнение, че в опитите му да обяснява нещата на Емоционална има някаква извратеност.)
— Не можем да видим другата вселена — продължи той, — но по законите й предвиждаме каква трябва да бъде. Разбираш ли, звездите светят, понеже прости комбинации от частици постепенно се превръщат в по-сложни. Това явление наричаме ядрен синтез.
— Съществува ли и в другата вселена?
— Да, но тъй като там ядрената сила е по-слаба, синтезът е значително по-бавен. Това означава, че в другата вселена звездите трябва да са много по-големи, защото в противен случай синтезът няма да е достатъчен, за да ги накара да светят. Звезди не по-големи от нашето Слънце в другата вселена ще бъдат студени и мъртви. От друга страна, ако звездите в нашата Вселена бяха по-големи, отколкото са, синтезът щеше да е толкова бурен, че щяха да избухнат. Това означава, че в нашата Вселена трябва да има хиляди пъти повече малки звезди, отколкото са големите в тяхната…
— Ние имаме само седем — започна Дюа. После допълни: — Забравих.
Один се усмихна снизходително. Толкова лесно беше да се забравят неизброимите звезди, които се виждат само със специални уреди.
— Добре, добре. Не те ли отегчавам с всичко това?
— Не ме отегчаваш — отвърна Дюа. — Много ми е приятно. Дори храната става по-вкусна. — И тя потръпна блажено между електродите.
Один, който никога дотогава не бе чувал Дюа да каже нещо добро за храната, се насърчи значително.
— Разбира се, нашата Вселена няма да просъществува толкова дълго, колкото тяхната — продължи той. — Синтезът се извършва така бързо, че всички частици ще влязат в комбинации след милион поколения.
— Но нали има още много други звезди.
— Да, но разбираш ли, те всички вървят заедно. Умира цялата Вселена. В другата вселена с по-малко на брой и по-големи звезди синтезът става по-бавно, така че техните звезди ще просъществуват хиляди, милиони пъти повече време от нашите. Трудно е да се правят сравнения, защото е вероятно в двете вселени времето да тече с различна скорост. — И той добави с известно нежелание: — Това и самият аз не го разбирам. То е част от теорията на Естуолд, а досега не съм навлязъл достатъчно в нея.
— Естуолд ли е разработил всичко това?
— Голяма част.
— В такъв случай прекрасно е, че получаваме храна от другата вселена. Искам да кажа, че тогава няма значение дали Слънцето ни ще загине. Ще добиваме колкото си искаме храна от другата вселена.
— Правилно.
— Но няма ли и нещо вредно? Имам чувството за… някаква беда.
— Ами — отвърна Один, — ние прехвърляме материя в двете посоки, за да действува позитронната помпа, и това означава, че двете вселени постепенно се смесват. Нашата ядрена сила става малко по- слаба, така че синтезът в нашето Слънце се забавя леко и то започва да изстива все по-бързо… Но съвсем незначително по-бързо, а ние и без това вече не се нуждаем от него.
— Чувството ми за беда не е за това. Щом като ядрената сила отслабва, атомите ще заемат повече пространство, така ли? И какво ще стане в такъв случай със сливането?
— Ще бъде малко по-трудно, но ще минат много милиони поколения, преди сливането да се затрудни забележимо. Дори някой ден то да бъде вече невъзможно и Меките да измрат, това ще се случи много време, след като бихме измрели всички поради липса на храна, ако не използувахме за източник другата вселена.
— И това все още не е предчувствието ми за беда… — Дюа започна да заваля думите. Поприсвиваше се между електродите и на Один с удоволствие му се стори, че тя се е уплътнила и е наедряла. Сякаш думите му и храната я засищаха.
Лостън излезе прав! Учението я караше да изпитва повече задоволство от живота! Один усещаше някаква чувствена радост у Дюа, каквато не бе забелязвал преди.
— Толкова мило е от твоя страна да ми обясняваш, Один. Ти си добра лява-брънка.
— Искаш ли да продължа? — попита Один поласкан, повече, отколкото би могъл да изрази. — Има ли нещо друго, за което желаеш да попиташ?
