да каже нещо много подобно на забележката, направена от Трит, но промени намерението си.)
Сега изглеждаше, че ще има обилна енергия завинаги; обилна храна… поне веднага щом Естуолд и другите Твърди се научат да придават подходящ вкус на новата енергия.
Само преди няколко дни каза на Один:
— Помниш ли как доста отдавна ме заведе в пещерите на Твърдите, а аз почувствувах разговора им и ти разправих, че долавям нещо за голямо слънце?
Один придоби озадачен вид.
— Не съм сигурен. Но продължавай, Дюа. Какво има?
— Поразмислих. Голямото слънце ли е източник на новата енергия?
— Много добре, Дюа — отзова се щастливо Один. — Не е съвсем точно, но проявяваш изключително добра интуиция за Емоционална.
А сега Дюа се движеше бавно, почти меланхолично, през цялото време потънала в спомени. Без да усеща изтичащото време или пространството, тя се отзова в пещерите на Твърдите и тъкмо се замисляше дали не се е забавила повече, отколкото е безопасно, дали не трябва да се връща у дома и да изтърпи неизбежните укори на Трит, когато… почти сякаш мисълта за Трит стана причина… долови присъствието му.
Усещането беше толкова силно, че за миг се обърка и помисли дали по някакъв начин не долавя чувствата му чак от домашната им пещера. Не! Той беше заедно с нея в пещерите на Твърдите.
Но какво ли правеше тук? Дали не я следеше? Нима щеше да се скара с нея тук? Дали в глупостта си нямаше да се обърне към Твърдите? Дюа помисли, че няма да го понесе…
После студеното чувство на ужас я напусна и бе заменено от изненада. Трит въобще не мислеше за нея. Сигурно не усещаше присъствието й. У него долавяше само някаква всепоглъщаща решителност, смесена със страх и опасения от нещо, което се готвеше да извърши.
Дюа можеше да проникне по-навътре и да разбере поне нещо за онова, което е направил и защо е постъпил така, но нищо не беше по-далеч от намеренията й. Тъй като Трит не знаеше, че е наблизо, тя искаше да подсигури само едно — той да продължава да е в неведение.
Тогава подтиквана почти само от чист рефлекс, направи нещо, което миг по-рано би се заклела, че никога не би и помислила да стори при каквито и да са обстоятелства. Навярно (премисли по-късно тя) беше заради неясните спомени от разговора с Дорал, когато бяха малки, или поради личния й опит от търкането в скалите. (За това съществуваше сложна дума на възрастните, но тя й се струваше много по-смущаваща, отколкото термина, който използуваха всички деца.)
Както и да е, без да съзнава напълно какво прави, а известно време след това и какво е направила, тя просто набързо се преля в най-близката скала.
В нея! Цялата!
Ужасът от постъпката й се смекчи от превъзходния начин, по който постигна целта си. Трит мина съвсем наблизо и въобще не разбра, че в даден миг би могъл да се пресегне и да докосне своята средна- брънка.
Дюа бе престанала да се чуди какво търси Трит в пещерите на Твърдите, щом като не е дошъл за нея. Забрави го напълно. Защото беше смаяна от положението си. Дори през детството си никога не се бе сливала напълно в скала, нито познаваше някого, който да признава, че го е вършил (макар неизменно да се разправяха истории, че някой друг го е правил.) Сигурна беше, че никоя възрастна Емоционална никога не се е сливала в скала, нито би могла да го направи. Дюа беше изключително разредена (Один с удоволствие го изтъкваше) и понеже отбягваше да поема повече храна, това й качество се засилваше (както често твърдеше Трит).
Сегашната й постъпка показа липсата на плътност много по-ярко, отколкото всичките натяквания на дясната-брънка; за миг Дюа се засрами и съжали Трит.
После я обзе още по-дълбок срам. Ами ако я уловят? Тя, възрастна…
Ако мине някой Твърд и се позабави… Не би могла да се появи из скалата, докато я гледат, но колко ли време ще успее да преседи вътре, ако открият, че е в нея?
И още докато тези мисли се въртяха в главата й, почувствува Твърдите, но установи — неизменно как, — че са далеч.
Поотдъхна, постара се да се успокои. Пропиващата я, обграждащата я скала придаваше някаква сивота на усещанията й, но не намаляваше силата им. Дори усещаше по-ясно. Все още чувствуваше присъствието на Трит, докато той се спускаше плавно надолу — така ясно, сякаш се намираше до нея; усещаше и Твърдите, макар да бяха чак през един пещерен комплекс. Видя Твърдите, всеки отделен индивид, всеки на мястото му, усещаше и вибриращата им реч в най-малки подробности, дори отчасти разбираше какво говорят.
Усещаше и чувствуваше както никога преди, както не бе и помисляла, че някога ще й се отдаде.
И макар сега да можеше да напусне скалата с увереност, защото знаеше, че е сама и никой не я вижда, тя не го направи; отчасти от смайване, отчасти поради странното задоволство, което изпитваше и желанието да продължи преживяването.
Чувствителността й беше толкова голяма, че дори знаеше защо е толкова възприемчива. Один често споменаваше колко добре разбира нещо след период на сливане, дори ако преди въобще не го е схващал. В състоянието на слятост имаше нещо, което невероятно повишаваше чувствителността; повече се поемаше, повече се използуваше. Один твърдеше, че се дължи на по-голямата плътност на атомите при сливане.
Макар Дюа да не беше уверена какво означава „по-голяма плътност на атомите“, подобно състояние се получаваше при сливане, а сегашното й положение не приличаше ли на сливане? Нима не се беше сляла със скалата?
Когато триадата се сливаше, цялата чувствителност оставаше в полза на Один. Разсъждаващият я поглъщаше, повишаваше се способността му да разбира и той запазваше тази способност и след като се разделяха. Но сега Дюа се оказа единственото съзнание в сливането. Бяха само тя и скалата. От „по- голямата плътност на атомите“ (така ли се наричаше?) можеше да се възползува само тя.
(Заради това ли търкането в скалите се смяташе за извратеност? Затова ли ги предупреждаваха да не го правят? Или така ставаше само с Дюа, защото беше толкова неплътна? Или защото беше лява- Емоционална?)
После Дюа престана да размисля и смаяна се отдаде на усещанията си. Само механично долови присъствието на Трит, когато мина обратно покрай нея в посоката, откъдето беше дошъл. Също така механично долови — като не изпита почти никаква изненада, — че Один се изкачва от пещерите на Твърдите. Усещаше само Твърдите, опитваше се да извлече, колкото е възможно повече от усещанията си, да изстиска от тях всичко възможно.
Измина дълго време, преди да се откъсне и да се излее навън от скалата. А когато настъпи мигът, не се загрижи много дали ще я видят. Беше достатъчно уверена в способността си да усеща, за да е сигурна, че няма да я забележат.
Върна се у дома, потънала в дълбок размисъл.
3б
Один се прибра, завари Трит да го чака, но Дюа все още не се беше върнала. Трит сякаш не се безпокоеше. Беше разтревожен, но не заради нея. Чувствата му бяха достатъчно силни, така че Один ги усещаше ясно, но не се зае да ги анализира. Отсъствието на Дюа го караше да изпитва безпокойство; и то до такава степен, че го дразнеше присъствието на Трит, само защото той не беше Дюа.
Изненада се от себе си. Не можеше да отрече, че именно Трит му бе по-скъп от двамата. В идеалния случай всички членове на триадата бяха едно и всеки от тях би трябвало да се отнася напълно еднакво с другите двама — да ги смята за равностойни, както помежду им, така и на самия него. Но Один никога не бе виждал триада, в която да е така; най-малко сред ония, които на висок глас твърдяха, че тяхната триада била идеална в това отношение. Единият от тримата винаги бе поизоставен и обикновено го знаеше.
Не се случваше често това да бъде Емоционалната. Извън триадите Емоционалните се поддържаха помежду си до степен, каквато рядко се срещаше при Разсъждаващите или при Родителите. „Разсъждаващия има учителя си — гласеше поговорката, — а Родителя децата, но Емоционалната има
