всички други Емоционални.“
Те сравняваха преживяванията си и ако някоя от тях твърдеше, че е пренебрегната, или ако успееха да я накарат да го признае, изпращаха я у дома с куп указания да се държи твърдо, да изисква!
Но Дюа беше безчувствена Емоционална. Тя сякаш не се тревожеше от факта, че Один и Трит са толкова близки помежду си, а сред другите Емоционални нямаше приятелки, които да я накарат да се загрижи. Разбира се, това бе причината — бе безчувствена.
На Один много му харесваше, че изпитва такъв интерес към неговата работа; нравеше му се, когато проявяваше внимание и смайваща готовност да го разбира; но това беше интелектуална любов. По- дълбоките му чувства се насочваха към верния, глупав Трит, който толкова добре знаеше мястото си и не можеше да предложи почти нищо друго, освен точно онова, което имаше значение — сигурността на установената рутина.
Но сега Один беше в лошо настроение.
— Знаеш ли нещо за Дюа, Трит?
Трит не му отговори направо.
— Зает съм — рече той. — Ще се видим по-късно. Направих някои неща.
— Къде са децата? И тебе ли те нямаше? Излъчваш чувство на отсъствие.
В гласа на Трит прозвуча нотка на досада.
— Децата са добре възпитани. Знаят достатъчно, за да се поставят под закрилата на общността ни. Та те вече не са бебета, Один. — Но Трит не отрече лекото излъчване на „отсъствие“.
— Прощавай. Просто ми се иска да видя Дюа.
— По-често трябва да изпитваш такова чувство — подхвърли Трит. — Винаги ми казваш да я оставим на спокойствие. Потърси я. — И той се отдалечи в по-дълбоките ниши на домашната им пещера.
Один се загледа с изненада след дясната-брънка. При почти всеки друг случай щеше да го последва, за да разбере какво е това необичайно смущение, което проличаваше напълно ясно през вроденото равнодушие на Родителя. Какво ли беше направил Трит? Но чакаше Дюа, с всеки миг тревогата му нарастваше и затова остави Трит да се отдалечи.
Тревогата изостри чувствителността на Один. Сред Разсъждаващите съществуваше едва ли не извратена гордост от сравнителната им бедност на усещания. Усещането не се смяташе за функция на интелекта. Один беше най-Разсъждаващ сред Разсъждаващите, гордееше се със способността си да мисли, а не да чувствува, но въпреки това сега разпростря колкото е възможно по-надалеч несъвършената мрежа на емоционалните си усещания; и само за миг пожела да е Емоционална, за да я разшири, да я направи по- ефикасна.
Все пак постигна целта си. Накрая долови приближаването на Дюа от необичайно разстояние — за него — и побърза да я посрещне. И понеже я разпозна на такова разстояние, усети по-ясно от обикновено нейната разреденост. Беше като лека мъгла, нищо повече.
„Трит е прав — помисли Один, внезапно обзет от силно безпокойство. — Трябва да заставим Дюа да се храни и да се слива. Необходимо е да се засили интересът й към живота.“
Толкова напрегнато мислеше за тази необходимост, че когато тя се устреми преливащо към него и почти го обгърна, без да обръща никакво внимание на факта, че не са уединени и могат да ги видят, и му каза: „Один, трябва да зная… толкова неща трябва да науча…“ той го прие като допълнение към собствените си мисли и дори не му се стори странно.
Отдръпна се внимателно — все пак трябваше да спазват приличие! — но без да излезе, че я отблъсва.
— Ела — подкани я той. — Чаках те. Кажи ми какво желаеш да научиш. Ще ти обясня всичко, което мога.
Запътиха се бързо към жилището си и Один с желание се приспособяваше към характерното трептене в леещата й се походка.
— Разправи ми за другата вселена — помоли Дюа. — Защо те са различни? По какво се различават? Разправи ми всичко.
Дюа не схващаше, че пита прекалено много. Но Один го разбра. Чувствуваше се богат от смайващото количество познания и се готвеше да й зададе въпроса „Откъде си научила толкова за другата вселена, че да изпитваш любопитство?“ Не го зададе. Дюа дойде откъм пещерите на Твърдите. Навярно Лостън е говорил с нея, като е подозрял, че въпреки всичко Один се е оказал прекалено горд, за да помогне на своята средна-брънка.
„Но не е така“ — помисли сериозно Один. Нямаше да я пита. Само ще й обяснява.
Когато се прибраха, Трит се засуети около тях.
— Ако смятате да си говорите, вървете в стаята на Дюа. Тук ще имам работа. Децата трябва да се приведат в ред и да си направят упражненията. Сега няма време за сливане. Няма да има сливане.
Нито Один, нито Дюа не бяха дори помислили за сливане, но и двамата щяха да се подчинят на нареждането. Домът на Родителя беше неговият замък. Разсъждаващия разполагаше с пещерите долу, а Емоционалната имаше на разположение местата за срещи по повърхността. Родителя притежаваше само своя дом.
Поради това Один се съгласи:
— Добре, Трит. Няма да ти пречим.
А Дюа протегна за миг нежно част от себе си и каза:
— Приятно е да те видя, десен-скъпи.
(Один се запита дали жестът й не изразяваше отчасти облекчение заради факта, че нямаше да се упражни натиск за сливане. Трит наистина прекаляваше в това отношение; повече от обикновеното дори за Родител.)
В стаята си Дюа се загледа в личното си място за хранене. Обикновено не му обръщаше внимание.
Идеята изхождаше от Один. Знаеше, че съществуват подобни системи и обясни на Трит, че щом Дюа не обича да се тълпи с другите Емоционални, напълно възможно е слънчевата енергия да се отведе долу в пещерата и така Дюа ще може да се храни там.
Трит се ужаси. Никой не постъпваше така. Другите щяха да им се смеят. Триадата щеше да се посрами. Защо Дюа не се държеше както подобава?
— Така е, Трит — съгласи се Один, — но тя не се държи както подобава. Защо да не й създадем удобства? Толкова ли е ужасно? Ще се храни насаме, ще се уплътнява, ще ни направи по-щастливи, самата тя ще бъде по-доволна и може би накрая ще се научи да се приобщава към другите.
Трит склони и дори Дюа се съгласи — след кратък спор, — но настоя устройството да бъде с проста конструкция. Затова там имаше само два пръта, захранвани от слънчева енергия, които служеха за електроди, и достатъчно място помежду им за Дюа.
Тя рядко ги използуваше, но този път се вгледа в него.
— Трит го е украсил… — установи тя. — Освен ако ти си го направил, Один.
— Аз ли? Разбира се, че не съм.
В основата на всеки електрод имаше изображение от цветна глина.
— Предполагам, че по този начин иска да подскаже желанието си да го използувам — рече Дюа. — Наистина изпитвам известен глад. Освен това, ако се храня, Трит няма и да помисли да ни прекъсва, нали?
— Няма — съгласи се сериозно Один. — Трит ще спре света, ако реши, че движението му може да ти попречи, докато се храниш.
— Ами… че аз съм гладна — подхвърли Дюа.
Один долови в нея някаква следа от чувство за вина. По отношение на Трит ли? За това, че е гладна? Защо да се чувствува виновна заради глада си? Дали не е направила нещо, за което е изразходвала енергия, и сега се чувствува…
С раздразнение откъсна мислите си от този проблем. Понякога Разсъждаващия започваше да мисли прекалено много и проследяваше всяка мисъл до корена й в ущърб на по-основното. Точно сега най- важното беше да разговаря с Дюа.
Тя се настани между електродите и когато се сви, за да се помести, малките й размери се очертаха прекалено явно. Один също изпитваше глад; разбра го, защото електродите му се видяха по-ярки от
