излъчваше тревога.
Но Дюа не гледаше само тях. Тя наблюдаваше Трит.
— Къде е кълбото храна сега, Трит? — попита първият Твърд.
Трит им го показа.
Беше скрито добре, а съединенията, макар и несръчни, вършеха работа.
— Сам ли го направи, Трит? — осведоми се Твърдия.
— Да, Твърд, сър.
— А откъде научи как да го свържеш?
— Разгледах как е поставено в пещерите на Твърдите. Нагласих го точно по същия начин както беше там.
— Не знаеш ли, че можеш да навредиш на твоята средна-брънка?
— Не съобразих. Никога нямаше да постъпя така. Аз… — За миг Трит не можа да продължи. После каза: — Не го направих, за да й навредя. А за да се нахрани. Пуснах го да се излива в хранилката й, а нея я украсих. Исках да опита храната и тя я вкуси. Яде! За първи път от много време се нахрани добре. Сляхме се. — Той помълча, после продължи буйно. — Най-после имаше достатъчно енергия за нашето бебе- Емоционална. То вече расте. Развива се.
Дюа беше онемяла. Тя се препъна назад и се втурна толкова объркано към вратата, че Твърдите не успяха навреме да се отдръпнат от пътя й. Удари един крайник на застаналия пред другите Твърд, проникна дълбоко в него и се издърпа с груб звук.
Крайникът на Твърдия се отпусна омекнал, а лицето му се сви от болка. Один се опита да го заобиколи и да се втурне след Дюа, но Твърдия с мъка произнесе:
— Остави я засега. Достатъчно беди се натрупаха. Ще се погрижим.
4б
Один заживя в някакъв кошмар. Дюа я нямаше. Твърдите си бяха отишли. Само Трит стоеше все още там и мълчеше.
„Как е могло да се случи? — мислеше Один измъчено. — Как е успял Трит сам да намери пътя към пещерите на Твърдите? Как се е осмелил да вземе акумулатор, зареден от позитронната помпа, предназначен да излъчва значително по-силна енергия от слънчевата светлина, и как е посмял…“
Один не би имал смелостта да поеме подобен риск. Как е могъл Трит — колебливият, неукият Трит? Навярно и той не е обикновен? Один — умният Разсъждаващ, Дюа — любопитната Емоционална и Трит — смелият Родител?
— Как можа да го направиш, Трит? — възкликна той.
— Какво пък толкова съм сторил — отвърна разгорещено Трит. — Нахраних я. Нахраних я по-добре, отколкото някога сама се е хранила. А сега най-после си имаме бебе-Емоционална. Не търпяхме ли достатъчно дълго? Ако трябваше да разчитаме на Дюа, щяхме да чакаме безкрайно.
— Не разбираш ли, Трит? Можеше да я нараниш. Това не е обикновена слънчева светлина, а експериментален източник на излъчване, чиято енергия можеше да се окаже прекалено концентрирана, за да бъде безопасна.
— Не схващам какво ми разправяш, Один. Как е възможно да навреди? И преди съм опитвал храната, която изготвят Твърдите. Вкусът й е лош. И ти си я вкусвал. Безвкусна е, но никога не ни е навреждала. Толкова лош беше вкусът й, че Дюа не искаше и да се докосне до нея. Тогава се натъкнах на кълбото храна. Беше вкусна. Хапнах малко и открих, че е прекрасна. Как може нещо много вкусно да навреди? Сам видя, Дюа яде от нея. Хареса й. И се появи бебе-Емоционална. Защо да съм направил нещо лошо?
Один се отчая, че ще успее да му обясни.
— Дюа ще се разгневи много — рече той.
— Ще й мине.
— Не съм уверен, Трит. Тя не е като другите. Заради това е така трудно да се живее с нея, но толкова прекрасно, когато успяваме да съществуваме заедно. Вероятно никога вече няма да пожелае да се слива с нас.
Очертанията на Трит станаха по-плоски и по-твърди.
— И какво от това? — подметна той.
— Какво от това ли? Ти ли ме питаш? Нима искаш да се откажеш от сливането?
— Не. Но щом не желае, няма да стане. Имам си третото бебе и вече не ме е грижа за нищо. Зная всичко за Меките в миналото. Понякога са раждали по две триади. Но ми е все едно. Една ми е достатъчна.
— Но, Трит, сливането не е свързано само с бебетата.
— А с какво друго? Чух те веднъж да казваш, че след сливане заучаваш по-бързо. Ами тогава заучавай по-бавно. Пукната пара не давам. Аз си имам третото бебе.
Один се извърна разтреперан и конвулсивно се изля от стаята. Каква полза имаше да укорява Трит? Той нямаше да разбере. Не беше уверен дали и сам разбираше всичко.
След като се роди и поотрасне третото бебе, сигурно щеше да настъпи време да се продължи пътя. Той, Один, трябваше да даде знак, той щеше да каже кога и да го направи без страх. Всичко друго щеше да бъде позорно или дори нещо по-лошо; все пак не можеше да го посрещне, лишен от сливане, дори сега, след като и трите деца са вече оформени. Сливането щеше някак си да отстрани страха… Навярно, защото самото то приличаше на продължаване на пътя. Имаше периоди от време, когато си лишен от съзнание, но не изпитваш болка. Сякаш не съществуваш, но се стремиш към това състояние. При достатъчно сливане щеше да набере смелост, за да продължи пътя без страх и без…
О, Слънце и всички звезди! Това не беше „да продължиш пътя“. Защо се използуваше толкова тържествен израз? Той знаеше другата дума, която не се употребяваше никога, освен от децата, които искаха по някакъв начин да възмутят възрастните. Думата беше „да умреш“. Трябваше да се приготви да умре без страх и да уреди Дюа и Трит да умрат заедно с него.
А не знаеше как… Поне без сливане…
4в
Трит остана сам в стаята, уплашен, обзет от страх, но твърдо решен да остане непреклонен. Имаше си третото бебе. Усещаше го вътре в себе си.
Това беше важното. Единствено това имаше значение.
Защо тогава дълбоко в него не изчезваше смътното чувство, че не само това е важно?
5а
Дюа изпитваше почти непоносим срам. Необходимо й бе дълго време, за да го подтисне; да го подтисне достатъчно, за да размисли. Избърза… Избърза… като сляпа избяга от ужаса на домашната пещера; почти не я беше грижа, че не знае къде отива или дори къде се намира.
Беше нощ, време, когато никой почтен Мек не би излязъл на повърхността, нито дори най- лекомислените Емоционални. И щеше да мине доста време, преди да изгрее Слънцето. Дюа изпита задоволство. Слънцето означаваше храна, а в този миг тя ненавиждаше храната и онова, което бяха направили с нея.
Беше й студено, но тя усещаше неясно студа. Защо да обръща внимание на студа — помисли тя, — когато я бяха угоили, за да изпълни задължението си… угоена в тялото и разума. След всичко това студът и гладът й се сториха почти приятели. Тя разбираше Трит. Бедничкият, толкова лесно се прозираха преструвките му; постъпките му бяха напълно инстинктивни и трябваше да го похвалят, че така храбро е последвал инстинктите си. Така дръзко се бе върнал от пещерите на Твърдите с кълбото храна (а тя самата тогава го усети и щеше да знае какво става, ако Трит не беше толкова парализиран от постъпката си, че не смееше да мисли за нея, и ако тя не беше вцепенена от собственото си поведение и новата дълбочина на усещанията, свързана с него, така че не се погрижи да узнае най-належащото дори.)
