знаех какво крои Трит.
— Не мога да ти повярвам. — Тя се отдалечи, без да бърза.
Той я последва. Останаха сами, Слънцето хвърляше върху тях червеникава светлина. Тя се обърна към него.
— Ще позволиш ли да ти задам един въпрос, Один? Защо искаше да ме учиш?
— Защото изпитвах желание — отвърна Один. — Защото ми доставя удоволствие да преподавам и защото предпочитам да преподавам пред всичко друго… освен самият аз да уча.
— И да се сливаш, разбира се… Няма значение — добави тя, за да предотврати възражението му. — Не ми обяснявай, че говориш за разум, а не за инстинкт. Ако си искрен, когато разправяш, че изпитваш удоволствие от преподаването, ако действително някога бих могла да повярвам на думите ти, навярно ще успееш да разбереш нещо, което ще ти кажа.
Много неща научих, откакто ви напуснах, Один. Не е важно как. Научих ги. В мен не е останало нищо от Емоционалната, освен чисто физиологичното. Вътре в себе си, това което е истински важното, аз съм изцяло Разсъждаващ, с изключение на това, че, както се надявам, изпитвам повече чувства към другите от Разсъждаващите. И едно от нещата, които научих, е какво представляваме ние всъщност, Один. Ти, аз, Трит и всички други триади на планетата; какво сме наистина и какво сме били винаги.
— Какво е то? — попита Один.
Беше готов да я слуша съвсем кротко, колкото и дълго да се наложи, стига след като се наговори да се върне с него. Беше готов да се покае, да направи всичко, каквото поиска от него. Само тя да се върне… някак неясно и смътно съзнаваше, че тя, трябва да се върне доброволно.
— Какво сме? В същност нищо, Один — подхвърли тя леко, като едва не се изсмя. — Не е ли странно? Твърдите, са единственият жив вид върху повърхността на планетата. Не са ли те научили на това? Има само един вид, защото ти и аз — Меките, не сме живи. Ние сме машини, Один. Трябва да е така, защото само Твърдите са живи. Не са ли те научили на това, Один?
— Но, Дюа, това са глупости — промълви объркано Один.
— Машини, Один! — гласът на Дюа загрубя. — Създавани от Твърдите! Разрушавани от Твърдите! Те живеят — Твърдите. Само те. Не говорят много за това. Не е необходимо. Знаят го. Но аз се научих да мисля, Один, и стигнах до този извод въз основа на малкото доказателства, с които разполагам. Те живеят изключително дълго, но накрая умират. Вече не раждат; Слънцето не излъчва достатъчно енергия за тази цел. И тъй като рядко умират, но въобще не раждат, броят им много бавно намалява. Няма и млади, които да влеят свежа кръв и нови мисли, затова старите, живели дълго Твърди, са ужасно отегчени. И какво предполагаш, че правят, Один?
— Какво? — в думите й имаше нещо омайващо. Отблъскващо очарование.
— Произвеждат механични деца, които могат да просвещават. Ти сам го каза, Один. Би предпочел да преподаваш пред всичко друго, освен сам да учиш — да се сливаш, разбира се. Разсъждаващите са направени по мисловния образ на Твърдите, а те не се сливат и учението за тях е твърде сложно, тъй като и без това знаят толкова много. Какво им остава освен удоволствието да преподават? Разсъждаващите са създадени с единствената цел да ги обучават. Емоционалните и Родителите са сътворени, защото са необходими за самоувековечаващата се машина, която прави нови Разсъждаващи. А нови Разсъждаващи са нужни постоянно, защото старите се изхабяват, научават всичко, на което могат да бъдат научени. И когато старите Разсъждаващи поемат, колкото могат, тях ги унищожават, като предварително им втълпяват да наричат гибелта си „продължаване на пътя“, за да не нараняват чувствата им. И естествено, Емоционалните и Родителите продължават пътя заедно с тях. Щом са помогнали да създаде нова триада, от тях вече няма повече полза.
— Всичко това е погрешно, Дюа — успя да вмъкне Один.
Нямаше доводи, които да противопостави на кошмарната й схема, но знаеше със сигурност, която не се нуждае от доказателства, че не е права. (А не изпитваше ли леко съмнение, промъкнало се дълбоко в него, че и тази сигурност му е била внушена още от начало?… Не, решително не, защото в такъв случай нямаше ли и на Дюа да й е втълпено, че това не е правилно?… А дали тя не беше несъвършена без съответните внушения и без… Охо, какви мисли му минаваха през главата. И той беше луд като нея.)
— Изглеждаш ми смутен, Один — рече Дюа. — Уверен ли си, че съвсем не съм права? Разбира се, сега те притежават позитронната помпа и разполагат с цялата им необходима енергия, или поне скоро ще я имат. Няма да мине много време и отново ще започнат да раждат. А може и вече да са започнали. Тогава въобще няма да се нуждаят от Меките машини и всички ще бъдем разрушени… моля да ме извиниш — всички ще продължим пътя.
— Не, Дюа — отвърна напрегнато Один, толкова на себе си, колкото и на нея. — Не зная как си стигнала до тези представи, но Твърдите не са такива. Нас не ни разрушават.
— Не се самозалъгвай, Один. Такива са. Готови са да погубят цял свят с други хора в своя полза; цяла вселена, ако се наложи. Нима ще се поколебаят да унищожат няколко Меки заради собственото си удобство? Но направиха една грешка. Машината е сбъркала някак и разумът на Разсъждаващ е попаднал в тялото на Емоционална. Знаеш ли, че аз съм лява-Емоционална? Така ме наричаха като малка и са били прави. Мога да разсъждавам като Разсъждаващ и чувствувам като Емоционална. И ще се боря срещу Твърдите с тези свои комбинирани качества.
Один кипеше от гняв. Дюа сигурно е полудяла, но не смееше да й го каже. Трябваше някак да я примами и да я отведе. Обясни й с напрегната откровеност:
— Дюа, когато продължаваме пътя, нас не ни разрушават.
— Не? А какво става тогава?
— Не… не зная. Мисля, че отиваме в друг свят, по-добър и по-щастлив свят и се превръщаме в… в… ами ставаме много по-добри, отколкото сме сега.
— Откъде си го чул? — изсмя се Дюа. — Твърдите ли ти го разправиха?
— Не, Дюа. Уверен съм, че е така, защото съм мислил по въпроса. Откакто ни напусна, много мисля за това.
— Тогава мисли по-малко и няма да си толкова глупав — подметна му Дюа. — Бедният Один! Сбогом. — Отново се отдалечи, беше много изредяла. Видът й издаваше умора.
— Почакай, Дюа — викна Один. — Сигурно искаш да видиш новото бебе-средно.
Тя не отговори.
— Кога ще си дойдеш у дома? — извика той. Не му отговори.
Престана да я следва, но с дълбока мъка се загледа в нея, докато се отдалечаваше.
Не каза на Трит, че е срещнал Дюа. Каква полза? Не я видя повторно. Започна да посещава любимите места за печене на Емоционалните в района; правеше го, макар някой и друг Родител да се появяваше и да го наблюдаваше с глупава подозрителност (Трит беше умствен гигант в сравнение с повечето Родители).
С всеки изминал ден отсъствието й го нараняваше все по-дълбоко. И с всеки изминал ден съзнаваше, че в него нарастват опасения заради нея. Не знаеше защо.
Един ден се върна в домашната пещера и завари там Лостън. Той стоеше сериозен и учтив, докато Трит му показваше новото бебе и се мъчеше да не допусне шепата мъгла да докосне Твърдия.
— Наистина е красавица, Трит — похвали го Лостън. — Дерала ли се казва?
— Дерола — поправи го Трит. — Не зная кога ще се върне Один. Доста скита…
— Ето ме, Лостън — обади се прибързано Один. — Трит, отведи бебето, бъди така добър.
Трит изпълни молбата му, а Лостън се обърна към Один с явно облекчение.
— Сигурно си много щастлив, че попълнихте триадата.
Один се опита да отговори с някаква учтива безсмислица, но само продължи нещастно да мълчи. Напоследък започна да усеща нещо като другарство, неясно чувство за равенство с Твърдите, което му помагаше свободно да разговаря с тях. А лудостта на Дюа сега пречеше на отношенията му с тях. Один знаеше, че тя не е права и въпреки това поведението му към Лостън отново беше вдървено, както през отдавна отминалите дни, когато се смяташе за много по-низше същество, нещо като… машина?
— Виждал ли си Дюа? — попита Лостън. Въпросът беше действителен, а не учтивост. Один лесно го разбра.
— Само веднъж, Твъ… (Почти каза „Твърд-сър“ сякаш отново беше дете или Родител.) — Само веднъж,
