представи.
— Трит, налага се да продължим пътя. Вече ми е известно защо. Все мисля за това, откакто Лостън… но няма значение. Двамата с Дюа също трябва да продължите пътя. След като го разбрах и ти ще почувствуваш, че е наложително, а се надявам… мисля… че и Дюа ще изпита същото чувство. И трябва скоро да продължим пътя, защото Дюа разрушава света.
Трит се отдръпна.
— Не ме гледай така, Один… Принуждаваш ме… Принуждаваш ме…
— Не те принуждавам, Трит — отвърна Один тъжно. — Просто сега вече зная и затова ти трябва… Налага се обаче да намерим Дюа.
— Не, не — изпаднал в ужас, Трит се опитваше да се съпротивлява. В Один проличаваше нещо ужасяващо, а съществуването им неумолимо се приближаваше към края си. Нямаше да има Трит и средно- бебе. Докато всеки друг Родител дълго време отглеждаше средното-бебе, Трит щеше да загуби своето почти веднага.
Не беше справедливо. О, не беше справедливо.
— Дюа е виновна — задъха се Трит. — Нека тя първа да продължи пътя.
Один заяви с безчувствено спокойствие:
— Няма друг начин, освен всичките заедно…
И Трит разбра, че е така… че е така… че е така…
6а
Дюа се чувствуваше изредяла и изтъняла, беше й студено. Прекрати опитите да си почива на открито и да поема слънчева светлина, след като Один я откри. Хранеше се нередовно от акумулаторите на твърдите. Не смееше да остава прекалено дълго извън сигурността на скалата, затова ядеше на бързи глътки и никога не се нахранваше достатъчно.
Постоянно усещаше глад — още повече, че престоите в скалата я уморяваха. Това бе сякаш наказание за цялото дълго време, през което се бе появявала на повърхността по залез и се бе хранила оскъдно.
Ако не беше работата, която вършеше, нямаше да понесе умората и глада. Понякога се надяваше, че Твърдите ще я унищожат… но само след като приключеше.
Докато се намираше в скалата, Твърдите бяха безпомощни. От време на време ги долавяше извън скалата, на открито. Страхуваха се. Понякога си мислеше, че се опасяват за нея, но едва ли беше така. Как можеха да се боят за нея, да се плашат, че ще продължи пътя поради липса на храна, от пълно изтощение? Навярно се страхуваха от нея; изплашени бяха от машината, която не работеше, както е било предвидено в проекта, ужасени от подобен феномен, безпомощни пред ужаса.
Тя внимателно ги отбягваше. Винаги знаеше къде се намират, така че не можеха да я заловят, нито да я спрат.
Беше изключено постоянно да наблюдават всички възможни места. Мислеше си, че дори ще успее да притъпи и без това слабите им усещания.
Извихри се извън скалата и се зае да изучава копията на съобщенията, които бяха получили от другата вселена. Не знаеха, че именно тях търси. Ако ги скрият, ще ги намери в каквото и ново място да са. Ако ги унищожат, също нямаше да е от значение. Дюа щеше да ги запомни.
Отначало не ги разбираше, но при престоя в скалите усещанията й постепенно се изостряха и тя сякаш долавяше, без да разбира. Знаците й вдъхваха определени чувства, без да знае какво точно означават.
Взе знаци и ги постави там, откъдето щяха да ги изпратят в другата вселена. Знаците бяха С-Т-Р-Е-Х. Въобще нямаше понятие какво означават, но формата им й вдъхваше чувство за страх и тя направи всичко възможно, за да остави върху тях отпечатък на заплаха. Може би, когато изучават знаците, другите същества също ще изпитат страх.
Когато се получаваха отговори, Дюа усещаше в тях някаква възбуда. Не винаги се добираше до изпратените отговори. Понякога най-напред ги откриваха Твърдите. Навярно знаеха какво прави. Но те не можеха да разчитат съобщенията, дори не долавяха чувствата, които ги придружаваха.
Така че тя не се безпокоеше. Нямаше да я спрат, преди да свърши — каквото и да разкриеха Твърдите.
Изчака съобщението, придружено от необходимото й чувство. То се появи: П-О-М-П-А Л-О-Ш-А.
Носеше страха и омразата, които желаеше. Върна го в разширена форма — повече страх, повече омраза… Сега другите хора щяха да разберат. Щяха да спрат помпата. А Твърдите ще трябва да намерят друг начин, друг източник на енергия; не биваше да я получават посредством смъртта на всичките тези хиляди същества в съседната вселена.
Твърде много си почиваше, вътре в скалата изпадаше в унес. Отчаяно копнееше за храна и изчакваше, за да се измъкне. Още по-отчаяно, отколкото желаеше храната от акумулатора, тя искаше батериите да се изчерпят. Изпитваше желание да изсмуче последния остатък храна от тях и да знае, че няма да има повече, че е постигнала целта си.
Накрая излезе и остана безразсъдно дълго да смуче от съдържанието на един акумулатор. Искаше да изтегли и последната капка, да го изпразни, да види, че нищо повече не влиза в него, но източникът беше неизчерпаем… неизчерпаем… неизчерпаем…
Размърда се и с отвращение се откъсна от акумулатора. Значи позитронната помпа все още работеше. Нима нейните съобщения не бяха убедили съществата от другата вселена да спрат помпите? Дали не ги бяха получили? Не бяха ли почувствували значението им?
Трябваше да опита отново. Налагаше се да обясни по-ясно от очевидното. Щеше да включи всяка комбинация от символи, за които усещаше, че предават чувството за опасност; всяко съчетание, което ще им извести молбата й да ги спрат.
Отчаяно се зае да разтапя знаците в метала; използуваше, без да я пести енергията, която току-що бе поела от акумулатора; докато я употреби цялата и се почувствува крайно изтощена. ПОМПАТА НЯМА СПРЕМ НЯМА СПРЕМ НИЕ НЯМА СПРЕМ ПОМПАТА НИЕ НЕ РАЗБИРА ОПАСНОСТ НЕ РАЗБИРА НЕ РАЗБИРА ВИЕ МОЛЯ СПРЕТЕ ВИЕ СПРЕТЕ И НИЕ СПРЕТЕ МОЛЯ ВИЕ СПРЕТЕ ОПАСНОСТ ОПАСНОСТ СПРЕТЕ СПРЕТЕ ВИЕ СПРЕТЕ ПОМПАТА.
Толкова можеше. В нея не остана нищо, освен разкъсваща я болка. Постави съобщението на място, откъдето можеше да се изпрати и не остави Твърдите да го прехвърлят несъзнателно. През мъчителна мъгла се зае с лостовете за управление, постъпи, както бе виждала да го правят и някак си събра необходимата енергия.
Съобщението изчезна, а пещерата потъна в пурпурния блясък на световъртежа. Тя… продължаваше пътя, но от… изтощение.
Один… Три…
6б
Один дойде. Плъзгаше се по-бързо от всеки друг път. Следваше изострените от новото бебе усещания на Трит, но вече се намираха достатъчно близо, за да открие присъствието й със собствените си попритъпени усещания. Сам долови проблясващото и затихващото съзнание на Дюа и се втурна напред, докато Трит полагаше големи усилия да го следва с подскоците си. Задъхваше се и викаше:
— По-бързо… по-бързо…
Один я намери припаднала, едва жива, по-дребна от всяка възрастна Емоционална.
— Трит — викна той, — донеси тук акумулатора. Не, не… не се опитвай да я занесеш нея. Твърде изтъняла е, за да се пренася. Побързай. Ако потъне в пода…
Започнаха да се събират Твърди. Бяха закъснели, разбира се, тъй като не можеха да усещат други живи същества на по-далечно разстояние. Ако зависеше само от тях, щеше да е твърде късно, за да я спасят. Нямаше да продължи пътя, щеше наистина да умре… и с нея щеше да загине много повече, отколкото предполагаше.
Докато бавно възвръщаше живота си с поглъщаната енергия, Твърдите мълчаливо стояха край тях.
Один се изправи — нов Один, който знаеше точно какво става. С гневен, повелителен жест им нареди
