Трит бе донесъл кълбото, без да го открият, и бе устроил злощастният капан, украсявайки нейната хранилка, за да я привлече. А тя се бе върнала, изчервена от съзнанието за причинената от търкането в скалата разреденост, изпълнена със срам заради постъпката си и със съжаление към Трит. Заради срама и съжалението тя се нахрани и помогна да се създаде нов живот.
Оттогава се хранеше оскъдно — както си бе свикнала, и никога от хранилката, но вече и никой не я подтикваше да го прави. Трит не я подканваше. Изглеждаше доволен (естествено), така че нищо не възбуждаше отново нейния срам. А Трит остави кълбото храна на мястото му. Не се осмели да поеме риска да го върне; получи каквото желаеше; най-добре и най-лесно беше да си го остави там и да не мисли повече за него.
Докато го заловиха.
Но умният Один трябва да е проумял плана на Трит — сигурно е забелязал новите съединения на електродите, навярно е разбрал целта на Трит. Явно не беше казал нищо на Трит, защото щеше да обезпокои и уплаши бедната дясна-брънка, а Один винаги пазеше Трит с голяма любов.
Разбира се, не е било необходимо Один да казва нещо. Трябвало е само да попълни празнините в несръчния план на Трит и да го осъществи.
Дюа не се самозалъгваше. Щеше да разпознае вкуса на храната от кълбото, да забележи необичайния дъх, да установи как започва да я изпълва, без да изпитва чувство за ситост… ако Один не я бе отвличал с приказките си.
Беше заговор между двамата, независимо дали Трит участвуваше в него съзнателно или не. Как повярва, че Один внезапно се е превърнал в грижовен, усърден учител? Как не разбра скритите му подбуди? Вниманието им към нея беше загриженост да се попълни новата триада, а това показваше колко малко мислят за нея самата.
Е, добре…
Тя поспря достатъчно дълго, за да усети обзелата я умора и се вмъкна в една пукнатина на скалата, която щеше да я предпази от режещия студен вятър. Две от седемте звезди попадаха в полето на погледа й и тя разсеяно се загледа в тях, занимаваше външните си усещания с дреболии, за да съсредоточи по-добре мислите си.
Беше разочарована.
— Измамена — промърмори си тя. — Измамена!
Не виждаха ли по-далеч от носовете си?
Че Трит е съгласен всичко да загине, стига той да подсигури бебетата си, можеше да се смята за сигурно. Той се ръководеше от инстинктите си. А Один?
Один разсъждаваше и означаваше ли това, че би пожертвувал всичко друго, за да разсъждава? Беше ли всичко, получено с помощта на разума, достатъчно оправдание, за да съществува… на всяка цена? Понеже Естуолд беше създал позитронната помпа, трябваше ли тя да се използува така, че целият свят, и Меките, и Твърдите наравно, да зависи от нея и от благоволението на хората от другата вселена? Какво ще стане, ако другите хора спрат работата, и светът остане без позитронната помпа и с опасно охладено Слънце?
Не, нямаше да спрат тия хора, защото ги бяха убедили да започнат и ще ги придумат да продължават, докато загинат… а после Разсъждаващите — и Твърди, и Меки — няма да имат повече нужда от тях… също както Дюа трябваше да продължи пътя (да загине), след като вече не им беше потребна.
Тя и другите хора бяха еднакво измамени.
Почти без да го съзнава, Дюа се сгушваше все по-надълбоко в скалата. Зарови се, престана да вижда звездите, да усеща вятъра, да съзнава света. Превърна се в чиста мисъл.
Мразеше Естуолд. Той олицетворяваше всичко егоистично и твърдо. Той бе създал позитронната помпа и вероятно безсъвестно щеше да унищожи десетки хиляди същества. Беше доста прикрит, никога не се появяваше и толкова могъщ, че дори другите Твърди се страхуваха от него. Е, добре, тогава тя щеше да се пребори с него. Щеше да го спре.
Хората от другата вселена бяха помогнали да се изгради позитронната помпа чрез някакъв начин на съобщаване. Один й бе споменавал за това. Къде ли държаха тези съобщения? Как ли изглеждаха? Как да ги използува, за да се свърже отново с тях?
Забележително беше колко ясно мислеше. Изпитваше бурно задоволство от факта, че ще използува разсъдъка си, за да победи жестоките разсъждаващи.
Нямаше да успеят да я спрат, защото тя проникваше там, където никой Твърд не беше способен да стъпи, където не можеше да отиде нито Родител, нито Разсъждаващ… нито дори друга Емоционална…
Накрая навярно щяха да я заловят, но в този миг не даваше пукната пара. Щеше да се бори, за да постигне целта си… на всяка цена… на всяка цена… макар, за да го постигне, да трябва да преминава през скали, да живее в скали, да обикаля из пещерите на Твърдите, да краде храна от техните акумулатори, когато се наложи, да се присъединява към стадото на другите Емоционални и да се храни със слънчева светлина, когато може.
Но накрая щеше да сподели с всички онова, което знаеше, а после да правят каквото искат. Тогава дори щеше да е готова да продължи пътя… но само тогава…
5б
Один присъствуваше, когато се роди новото бебе, съвършено във всяко отношение, но не изпита голямо въодушевление. Дори Трит, който се грижеше превъзходно за него, както се полага на всеки Родител, изглеждаше леко помръкнал във възторга си.
Измина доста време и Дюа сякаш беше изчезнала. Не беше продължила пътя. Мек не можеше да продължи пътя без цялата триада, но не се вестваше при тях. Сякаш е продължила пътя, без да го е продължила.
Один я видя веднъж, само веднъж, скоро след паническото й бягство при новината за новото бебе.
Мина покрай купчина Емоционални излегнали се на слънце, когато се движеше по повърхността с глупавата мисъл, че ще я намери. Те се разхилиха при рядката гледка на Разсъждаващ, който минава покрай тях, и изредяха в масова провокация; глупачките нямаха никаква друга мисъл, освен да изтъкнат факта, че са Емоционални.
Один изпита само презрение към тях и никаква ответна бръчка не се появи по закръглените му форми. Мислеше си за Дюа и за това колко различна е тя от всички тях. Дюа никога не изредяваше освен поради вътрешна необходимост. Никога не се опитваше да привлече когото и да било и поради това изглеждаше още по привлекателна. Ако се бе насилила да се присъедини към тълпата от празноглавки, щеше лесно да се разпознае (беше уверен в това) поради факта, че само тя нямаше да изредее, а вероятно дори щеше да стане по-плътна, именно защото другите изредяваха.
И докато премисляше всичко това, Один разглеждаше препичащите се Емоционални и забеляза, че една от тях не изредява.
Спря, после забърза към нея, забравил за другите Емоционални по пътя си, без да обръща внимание на бурното им скърцане, когато отскачаха като дим от стъпките му и отчаяно бъбреха при опитите да избегнат сливането помежду си… поне не на открито и когато ги гледа Разсъждаващ.
Наистина беше Дюа. Тя не се опита да избяга. Остана на мястото си и не проговори.
— Дюа — обърна се той смирено към нея, — няма ли да се прибереш у дома?
— Нямам дом, Один — отвърна тя нито разгневено, нито с омраза… и поради това още по- ужасяващо.
— Как можеш да виниш Трит за постъпката му, Дюа? Знаеш, че бедничкият не може да разсъждава.
— Но ти можеш, Один. И ти ме отвличаше, докато той е устройвал охранването на тялото ми, не беше ли така? С разума си си разбрал, че много по-лесно ще попадна в капана, поставен от теб, отколкото в неговия.
— Дюа, не.
— Какво „не“? Не направи ли цяло представление с претенциите си, че ме учиш, че ме образоваш!
— Правех го, но не беше представление, а наистина те учех. И не заради онова, което извърши Трит. Не
