действително съзвездие. Когато Селена пожелаеше, всеки от трите прозореца увеличаваше телескопично изображението.
Барън Невил мразеше тази му особеност. Обикновено доста буйно налиташе да ги изключва и заявяваше:
— Как ги понасяш? Ти си единствената, която познавам с достатъчно лош вкус, за да правиш подобно нещо. Та тези мъглявини и звездни купове дори не съществуват.
А Селена повдигаше хладно рамене и отвръщаше:
— Какво е съществуването? Откъде знаеш, че онези навън действително съществуват? Освен това с тях изпитвам чувство на свобода и движение. Не мога ли да си позволя това в собственото си жилище, ако пожелая?
Тогава Невил промърморваше нещо и с нежелание се опитваше да върне ръчките за управление на местата им, а Селена подхвърляше:
— Остави ги!
Мебелите имаха гладки, заоблени линии, стените бяха боядисани абстрактно в дискретни пастелни тонове. Никъде не се виждаше изображение на нещо, което би могло да се сметне за живо същество.
— Живите същества принадлежат на Земята — обясняваше Селена, — а не на Луната.
Сега като влезе — както толкова често се случваше — завари Невил; Барън Невил, изтегнал се върху нестабилното канапе с един обут сандал. Другият лежеше край него, където беше паднал, а по корема му, точно над пъпа, където замислено се почесваше, личаха червени следи.
— Ще направиш ли кафе, Барън? — подхвърли тя и се измъкна от дрехите си с продължително и грациозно движение, придружено от въздишка на облекчение, остави ги да се свлекат на пода и с палеца на крака си ги ритна в ъгъла.
— Какво облекчение е да се освободиш от тях — каза тя. — Това е най-неприятното в работата ми — да трябва да се обличам като землянин.
Невил беше в кухненската ниша. Не й обърна внимание; и преди беше слушал същото.
— Какво става със запасите ти от вода — попита той. — Много са намалели.
— Така ли? — заинтересува се тя. — Предполагам, че съм ползувала повече, отколкото се полага. Имай малко търпение.
— Някакви неприятности днес?
— Не — вдигна рамене Селена. — Съвсем обичайното кръжене. Както обикновено да ги наблюдаваш как се препъват и се правят, че храната не им се струва отвратителна, да знаеш, че си задават въпроса дали няма да ги помолят да се съблекат, не бих се изненадала… Противна възможност.
— Нима започваш да ставаш благопристойна?
Той пренесе двете малки чаши с кафе на масата.
— В този случай благопристойността е наложителна. Те са набръчкани, отпуснати, с изпъкнали кореми и пълни с бацили. Нямам доверие в правилата на карантината, каквито и да са те — пълни са с бацили… Какво ново около теб?
Барън поклати глава. Беше доста едър за лунен жител и смръщеното присвиване на очите му се бе превърнало в постоянна особеност. С изключение на това чертите му бяха гладки и забележително красиви, мислеше си Селена.
— Нищо особено — отвърна той. — Все още очакваме смяната на представителя на Земята. — Трябва да разберем що за птица е този Готстейн.
— Възможно ли е да ви създаде затруднения?
— Не повече от сегашните. В същност какво могат да направят? Не ще успеят да се вмъкнат между нас. Землянинът се различава по външността си от лунния жител. — Но въпреки това той беше смутен.
Селена отпи от кафето и го изгледа.
— Вероятно някои лунни жители вътре в себе си продължават да бъдат земляни.
— Вероятно. Бих искал да зная кои са. Понякога си мисля, че не мога да се доверявам… Е, добре. Губя невероятно много време за своя проект със синхротрона и не стигам доникъде. Не ми върви с реда за чакане.
— Навярно нямат доверие в теб и не ги упреквам. Защо не престанеш да дебнеш с такъв конспираторски вид.
— Не върша нищо подобно. С голямо удоволствие бих напуснал залата на синхротрона и не бих се връщал изобщо, но тогава наистина ще започнат да ме подозират… Предполагам, че щом си използувала с такова разточителство водните си запаси, Селена, няма да можем да пием по още една чаша кафе.
— Не. Но щом стана дума за това, ти ми помагаш да прахосвам водата. Миналата седмица два пъти се къпа на душа тук.
— Ще ти прехвърля кредит за вода. Не знаех, че ги броиш.
— Не ги броя аз, а нивото на водата ми.
Тя допи кафето и се загледа замислено в празната чаша.
— Винаги се мръщят на кафето — сподели тя. — Туристите. А не разбирам защо. На мен ми е вкусно. Пил ли си някога земно кафе, Барън?
— Не — отвърна той кратко.
— Аз пих. Веднъж. Някакъв турист беше прекарал контрабанда пакетчета, които наричаше „Нескафе“. Предложи ми няколко в замяна… знаеш на какво. Изглежда си мислеше, че обменът е равностоен.
— И ти пи?
— Изпитвах любопитство. Беше горчиво и с метален вкус. Видя ми се отвратително. После му казах, че според лунните обичаи смесването на раси е недопустимо и той самият почувствува доста горчив метален вкус в устата.
— Не си ми разправяла никога за това. Не се ли опита да предприеме нещо?
— Май не е твоя работа, а? А и не направи нищо. Ако се беше опитал при необичайното за него притегляне, щях да го изритам оттук чак до първия коридор. — После продължи. — А, да. Днес ми се лепна друг землянин. Настоя да седне с мен.
— И какво ти предложи в замяна на собственото ти легло, което ти така деликатно наричаш „нали знаеш какво“?
— Просто поседя с мен.
— И зяпаше гърдите ти?
— Те са за това, за да ги зяпат, но в същност той не ги погледна. Разглеждаше плочката с името ми… Освен това какво общо имат с теб неговите желания? Желанията са свободни, а аз не съм длъжна да ги осъществявам. Какво си мислиш, че мечтая? Да легна със земен жител? С цялата му активност, която може да се очаква от човек, опитващ да се справи с необичайно за него гравитационно поле? Не казвам, че никой не е пробвал, но аз поне не съм, а и не съм чувала нищо добро по този въпрос. Разбрахме ли се? Мога ли да се върна към землянина? Който е на около петдесет години? И не е бил невероятно красив дори и на двадесет?… Макар външността му да е интересна, признавам.
— Добре. Мога да мина и без литературния му портрет. Какво за него?
— Попита за протонния синхротрон!
Невил се изправи и се залюля леко — нещо почти неизбежно след бързо движение при слабото лунно притегляне.
— Какво попита за синхротрона?
— Нищо. Защо си толкова възбуден? Помоли ме да ти разправям всичко, което изглежда необикновено, за всеки турист по всяко време и това ми се стори необичайно. Досега никой не ме е питал за синхротрона.
— Добре — той помълча малко, после продължи с нормален глас. — Защо се интересува от синхротрона?
— Нямам никаква представа — отвърна Селена. — Просто попита дали е възможно да го види. Навярно е турист, който се интересува от наука. Откъде да зная, може да е било само номер, за да се заинтересувам от него.
— И предполагам, че вече се интересуваш. Как се казва?
— Не зная. Не го попитах.
