— Защо?
— Защото пукната пара не давам за него. А ти кое предпочиташ? Освен това щом пита, значи наистина е турист. Ако беше физик, нямаше да е необходимо да пита. Щеше да е там.
— Моя скъпа, Селена — рече Невил. — Позволи ми да ти обясня. При сегашните обстоятелства всеки, който поиска да види протонния синхротрон е специален човек, за когото искаме да сме осведомени. А защо теб ще пита? — той бързо пристъпи до другия край на стаята и се върна, сякаш изразходваше енергия. После продължи. — Ти си специалист по такива глупости. За теб представлява ли интерес?
— В полово отношение ли?
— Знаеш какво имам предвид. Не си играй, Селена.
Селена отвърна с явно нежелание.
— Интересен е, дори смущаващ. Но не зная защо. Нищо не каза. Нищо не направи.
— Значи е интересен и смущаващ? Тогава ще се видиш отново с него.
— И какво да правя?
— Откъде да зная? Това е твоя работа. Разбери името му. Научи всичко, което можеш. Имаш малко мозък, този път го използувай да подразбереш нещо на практика.
— Е, добре — съгласи се тя, — нареждания отгоре. Добре.
3
Само по размерите си резиденцията на представителя на Земята не можеше да се отличи от жилищата на лунните хора. На Луната нямаше излишно пространство, нито дори за земните служебни лица; никакви луксозни излишъци — дори като символ на родната планета. В същност нямаше начин да се измени един поразителен факт — на Луната се намираш под повърхността при ниска гравитация — дори и за най-великия земен жител, който някога е живял.
— Човек все още е създание на заобикалящата го среда — въздъхна Луис Монтес. — От две години живея на Луната и понякога съм се изкушавал да остана, но… Годините ми напредват. Наскоро навърших четиридесет и ако въобще възнамерявам да се върна на Земята, по-добре ще е да го направя сега. Малко още да остарея и няма да успея да се приспособя отново към нормалното притегляне.
Конрад Готстейн беше само на тридесет и четири и дори изглеждаше по-млад. Имаше широко, кръгло лице с едри черти, каквото не можеше да се види сред лунните жители, лице, рисувано като част от карикатура на земляни. Не беше едър — нямаше смисъл на Луната да се изпращат едри земни жители — и главата му изглеждаше твърде голяма за тялото.
Каза (говореше на планетарен език с доловимо различен акцент от произношението на Монтес):
— Думите ви прозвучаха извинително.
— Така е. Така е — съгласи се Монтес. Докато лицето на Готстейн имаше присъщ добродушен израз, удължените тънки черти по лицето на Монтес му придаваха почти трагикомичен вид. — И то в две отношения. Смутен съм, че напускам Луната, тъй като тя е привлекателен свят, изпълнен с вълнения. Объркан съм и от чувството на неловкост; срам ме е, че с нежелание ще поема земния си товар… притеглянето и всичко друго.
— Да, представям си, че ще е трудно отново да се натоварите с останалите пет шести — съгласи се Готстейн. — На Луната съм едва от няколко дена и вече чувствувам, че една шеста от земното притегляне е чудесно нещо.
— Няма да сте на същото мнение, когато получите запек и започнете да се храните само с минерално масло — възрази Монтес с въздишка, — но това ще мине… Не мислете обаче, че ще можете да подражавате на газела, само защото се чувствувате лек. Цяло изкуство е.
— Разбрах го.
— Така ви се струва, Готстейн. Виждали ли сте походката на кенгуру?
— По телевизията.
— От гледане не се добива действителна представа. Трябва да я опитате. Единственият подходящ начин да се върви по равна лунна повърхност с голяма скорост. Краката се придвижват едновременно назад и ви изтласкват в нещо, което на Земята ще бъде обикновен скок на дължина. Докато сте във въздуха, те се изпружват напред; започват да се връщат назад миг, преди отново да докоснете повърхността; изхвърлят ви и така нататък. От земна гледна точка движението изглежда бавно, сякаш само слабото притегляне ви изтласква, но всеки скок е с дължина над шест метра и мускулното усилие, необходимо, за да се задържите във въздуха — ако имаше въздух — е минимално. Усещането е като при летене…
— Вие опитвали ли сте? Можете ли да вървите така?
— Правил съм опити, но никой земен жител не усвоява напълно походката. Успявал съм да удържа до пет последователни скока — колкото да се изпита усещането; достатъчно, за да пожелаеш да продължиш, но следва неизбежната погрешна преценка, загубвате синхронизация, препъвате се и се плъзгате триста, четиристотин метра. Лунните жители са учтиви и никога не ви се присмиват. Разбира се, на тях им е лесно. Започват от деца и веднага се научават без никакви проблеми.
— Този свят е техен — засмя се Готстейн. — Помислете как ще изглеждат на Земята.
— Няма да отидат на Земята. Не могат. Предполагам, че притежаваме поне това предимство. Справяме се и на Земята, и на Луната. Те могат да живеят само на Луната. Понякога го забравяме, защото бъркаме лунните жители с имигрантите.
— Кои са те?
— Така наречените земни имигранти, които живеят почти постоянно на Луната, но са родени на Земята. Естествено, имигрантите могат да се връщат на родната си планета, но истинските лунни жители нямат нито кости, нито мускули, способни да устоят на земното притегляне. През ранната история на Луната са отбелязани няколко такива трагедии.
— Така ли?
— О, да. Хора, завърнали се с родените си на Луната деца. Склонни сме да забравяме. Тогава сме изживявали собствената си криза и смъртта на няколко деца не е изглеждала от значение в светлината на огромния брой жертви в края на двадесетия век и всичко последвало. Обаче тук, на Луната, всеки мъртъв лунен жител, загинал от земното притегляне, се помни… Струва ми се, че това им помага да се чувствуват в отделен свят.
— Мислех, че на Земята са ме осведомили напълно изчерпателно, но изглежда има още много да се уча.
— Невъзможно е от Земята да се научи всичко за Луната, затова съм ви оставил пълен отчет — както направи за мен моя предшественик. За вас Луната ще бъде омайваща и в някои отношения мъчителна. Съмнявам се на Земята да сте яли лунна храна и ако разчитате само на описанията няма да сте подготвен за действителността… Налага се да свикнете с нея. Лоша политика е да си доставяте земни неща. Необходимо е да ядем и пием местните продукти.
— Вие сте го правили в продължение на две години. Предполагам, че и аз ще оцелея.
— Не съм го вършил постоянно. Има периодични отпуски на Земята. Задължителни са, независимо дали ги желаете или не. Уверен съм, че са ви го казали.
— Да — потвърди Готстейн.
— Въпреки всички упражнения, които правите тук, ще трябва от време на време да се подлагате на пълното земно притегляне, за да припомняте на костите и мускулите си какво представлява то. А докато сте на Земята, ще се храните. Понякога и тук се вкарва контрабанда някаква храна.
— Разбира се, багажът ми беше внимателно прегледан, но се оказа, че в джоба ми е останала консерва говеждо месо. Пропуснал съм я. И те също.
Монтес се усмихна бавно и подхвърли колебливо:
— Подозирам, че сега ще ми предложите да си я разделим.
— Не — отвърна благоразумно Готстейн и сбръчка големия си, копчест нос. — С цялата трагична благородност, на която съм способен, щях да кажа: „Вземете я, Монтес, цялата! Вие се нуждаете повече от мен!“ — Позапъна се малко, като се опитваше да го изрече, защото рядко използуваше такъв обрат на планетарен език.
Монтес се усмихна широко, а после усмивката му изчезна. Поклати глава.
