— Не. След седмица ще разполагам с цялата земна храна, която мога да изям. А вие няма да имате нищо. През следващите няколко години хапките ви няма да са обилни и прекалено много време ще съжалявате за сегашната си щедрост. Запазете си я цялата… Настоявам. Само ще си спечеля омразата ви със задна дата…
Видът му беше сериозен, постави ръката върху рамото на Готстейн, гледаше го право в очите.
— Освен това — продължи той, — има нещо, за което искам да поговоря с вас и го отлагах, защото не зная как да подходя, а тази консерва ще стане оправдание за по-нататъшно отлагане.
Готстейн веднага скри земната кутия. Беше невъзможно лицето му да изглежда също така сериозно като изражението на събеседника му, но неговия глас прозвуча отмерено и строго.
— Нима има нещо, което не може да включите в отчетите си, Монтес?
— Опитвах се да съобщя нещо, Готстейн, но тъй като не знаех как да го изразя, а от Земята не желаеха да схванат намеците ми, накрая не се разбрахме. Може би вие ще се справите по-добре. Надявам се. Една от причините, поради която не пожелах да продължат назначението ми е, че отговорността е много голяма, а аз не успях да убедя Земята.
— Започва да изглежда сериозно.
— Бих искал да прозвучи смислено. Откровено казано, звучи глупаво. В лунната колония живеят само десет хиляди души. Те са обременени от недостатък на ресурси, липса на пространство — суров свят и въпреки това… въпреки това…
— И въпреки това? — поощри го Готстейн.
— Тук става нещо… не зная точно какво, което може да се окаже опасно.
— Що за опасност? Какво ще направят? Да не обявят война на Земята? — лицето на Готстейн потрепна в зачатие на усмивка.
— Не, не. Нещо по-коварно е. — Монтес прокара ръка по лицето си и раздразнено потърка очи. — Позволете ми да бъда откровен с вас. Земята загуби дързостта си.
— Какво искате да кажете?
— Добре де, как ще го наречете? Точно по времето, когато бе създадена лунната колония, Земята изживя великата криза. Не е необходимо да ви разправям за нея.
— Не, не е — отвърна Готстейн с отвращение.
— Сега населението й е само два милиарда от предишните шест.
— И поради това на Земята сега е по-добре, не е ли така?
— Несъмнено, макар да ми се иска намалението да беше постигнато по друг начин… Но кризата остави след себе си постоянно недоверие към техниката, огромна инерция, липсата на желание да се поемат рисковете от промени поради евентуални странични ефекти. Грандиозни и възможно опасни проекти бяха изоставени, защото се плашеха повече от опасността, отколкото се вдъхновяваха от величието им.
— Намеквате за програмата, свързана с генното инженерство, струва ми се.
— Това е най-яркият случай, разбира се, но не е единственият — съгласи се с огорчение Монтес.
— Искрено казано, не изпитвам разочарование, че изоставихме генното инженерство. Оказа се поредица от неуспехи.
— Загубихме възможността да постигнем интуитивизъм.
— Никога не е имало доказателства за ползата от интуитивизма, но съществуват доста указания, че е вероятно да се окаже вреден… А какво ще кажете за лунната колония? Тя съвсем не е признак за застой на Земята.
— Точно това е — настоя Монтес. — Лунната колония е преживелица, последният остатък от периода преди кризата; нещо довършено като последен тъжен тласък напред на човечеството преди великото му отдръпване.
— Прекалено драматично го изразявате, Монтес.
— Не мисля така. Земята се е отдръпнала. Човечеството се е свило в себе си — навсякъде, освен на Луната. Лунната колония е границата на човечеството не само физически, но и психически. Това е свят без мрежа на живота, която да се разстройва, без сложна среда в деликатно равновесие, което да се нарушава. Всичко на Луната, полезно за хората, е направено от самите тях. Луната е свят, изграден от човека от нищо и с основни средства. Тук няма минало.
— Е, и?
— На Земята се обезсърчаваме от копнежа по пасторалното минало, което в същност въобще не е съществувало; и ако го е имало, никога вече не може да се повтори. В някои отношения голяма част от екологията беше разстроена през кризата и ние се задоволяваме с останките, затова сме наплашени, винаги се опасяваме… На Луната няма продължително минало, за което да се копнее или мечтае. Единственото направление е напред. — Монтес сякаш се разпалваше от собствените си думи. — Готстейн, наблюдавам ги в продължение на две години, и вие ще си имате работа с тях поне толкова. На Луната гори огън — неспокойно горене. Те се разгръщат във всички посоки. Развиват се физически. Всеки месец се пробиват нови коридори, строят се нови жилища, прави се място за бъдещото потенциално население. Напредват и в областта на суровините. Откриват нови строителни материали, нови източници на вода, нови руди със специфични минерали. Разширяват полетата със слънчеви батерии, електронните си заводи… Предполагам знаете, че тези десет хиляди души на Луната сега са главният източник за снабдяване на Земята с миниелектронни устройства и висококачествени биохимически вещества.
— Известно ми е, че са съществен източник.
— Земята се самозалъгва, защото й е по-удобно. Луната е главният източник. При сегашното развитие в близко бъдеще навярно ще се превърне в единствен източник… Те израстват и в интелектуално отношение, Готстейн. Струва ми се, че на Земята няма буден младеж със склонност към науката, който смътно — а може би и не толкова смътно — да не мечтае някой ден да попадне на Луната. След като Земята се е отдръпнала от техниката, сега само на Луната се работи.
— Предполагам, че намеквате за протонния синхротрон?
— Той е един от примерите. Кога е построен последният нов синхротрон на Земята? Този пример е най- големият, най-яркият, но не е нито единствен, нито най-значимият. Ако искате да знаете кой е най- значителният научен апарат на Луната…
— Нещо толкова секретно, че не са ми казали за него?
— Не, толкова очевидно, че изглежда никой не го забелязва. Състои се от десетте хиляди мозъка тук. Десетте хиляди най-добри човешки мозъци, които могат да се открият. Единствената сплотена група от десет хиляди човешки мозъка, които по принцип и по чувства са с научна насоченост.
Готстейн се раздвижи неспокойно и се опита да промени положението на стола си. Но той беше закрепен към пода и Готстейн едва не падна на пода. Монтес протегна ръка, за да го задържи.
— Съжалявам — рече изчервен Готстейн.
— Ще свикнете с гравитацията.
— Не описвате ли положението по-лошо, отколкото е? Земята не е напълно неука планета. Ние конструирахме Електронната помпа. Тя е напълно земно постижение. Лунните жители нямат заслуги за нея.
Монтес поклати глава и измърмори няколко думи на родния си испански език. Не прозвучаха безобидно.
— Познавате ли се с Фредрик Хелъм?
— Да, в същност съм го виждал — усмихна се Готстейн. — Бащата на Електронната помпа. Уверен съм, че е татуирал прякора върху гърдите си.
— Само фактът, че се усмихвате и направихте такава забележка, вече доказва твърдението ми. Задайте си сам въпроса: „Може ли човек като Хелъм действително да е създал Електронната помпа?“ За немислещото мнозинство тази легенда е достатъчна, но е факт — и сигурно го знаете, ако сте се замисляли, — че не съществува баща на Електронната помпа. Изобретена е от парахората, съществата в паравселената, каквито и да са те, каквато и да е тя. Хелъм е случайният им инструмент. За тях цялата Земя е случаен инструмент.
— Достатъчно умни бяхме, за да се възползуваме от инициативата им.
— Да, както кравите са достатъчно разумни, за да ядат сеното, което им даваме. Помпата не е белег, че човечеството се стреми към напредък. Точно обратното.
