— Ако Помпата е крачка назад, ще кажа, че е добре да се върви назад. Не бих искал да останем без нея.
— Кой би го пожелал? Но същественото е, че тя пасва идеално към сегашното настроение на Земята. Неограничена енергия на почти никаква цена освен разходите за поддръжка и при това без да се замърсява средата. Но на Луната няма Електронни помпи.
— Предполагам, че не се нуждаят от тях — рече Готстейн. — Слънчевите батерии дават необходимото на лунните жители. Неограничена енергия на почти никаква цена освен разходите за поддръжка и при това без да се замърсява средата… Нали такова беше заклинанието?
— Да, наистина, но слънчевите батерии са изцяло дело на хората. Точно това искам да изтъкна. Беше изготвен проект на Електронна помпа за Луната; направи се опит да се монтира.
— И?
— И не проработи. Парахората не приеха волфрама. Нищо не се получи.
— Не знаех. Защо?
Монтес повдигна изразително рамене и вежди.
— Откъде да знае човек? Може да се приеме например, че парахората живеят на планета без спътник; че нямат понятие за отделни светове близо един до друг и всеки от тях населен; че след като са намерили един свят, не търсят други. Кой знае?… Важното е, че парахората не захапаха въдицата, а ние самите без тях не можем нищо да направим.
— Ние самите… — повтори Готстейн замислено. — Имате предвид земните жители?
— Да.
— А лунните?
— Те не участвуваха.
— А заинтересуваха ли се?
— Не зная. Именно в това главно се крият несигурността… и опасенията ми. Лунните жители — и по- специално коренните лунарити — не се чувствуват свързани със Земята. Не ми е известно какви са плановете им, нито какво възнамеряват. Не мога да открия.
Готстейн го изгледа замислено.
— Но какво могат да направят? Имате ли причини да предполагате, че са способни да ни навредят, или да напакостят на Земята, дори и да не възнамеряват да го направят? — Не съм в състояние да отговоря на този въпрос. Те са привлекателни и интелигентни хора. Струва ми се, че им липсва истинска омраза, гняв или дори страх. Но навярно само така ми изглежда. Най-много се безпокоя, че нищо не зная.
— Нали научното оборудване на Луната се ръководи от Земята?
— Правилно. Така е за протонния синхротрон. Така е за радиотелескопа на обратната страна. И за осемметровия оптичен телескоп… С други думи за големите съоръжения, които съществуват от петдесет години.
— А какво е направено оттогава?
— Много малко от земните жители.
— А от лунаритите?
— Не съм сигурен. Техните учени работят с големите съоръжения, но веднъж се опитах да проверя картоните им за изработено време. Има празнини.
— Празнини?
— Прекарват значително време извън големите инсталации. Сякаш имат собствени лаборатории.
— А не трябва ли да се очаква подобно нещо, щом произвеждат миниелектронни устройства и висококачествени биохимически вещества?
— Да, но… Готстейн, не зная. Страх ме е от моята неосведоменост.
Последва кратко мълчание.
— Монтес, предполагам, че ми разправяте всичко това — поде Готстейн, — за да внимавам, да се опитам да открия какво правят лунаритите?
— Май е точно така — отвърна печално Монтес.
— Но дори не знаете дали въобще вършат нещо.
— Усещам ги, че работят.
— Странно, в такъв случай. Би трябвало да ви разубедя от целия този мистицизъм на опасения… но странно…
— Какво има?
— Със същия кораб, с който пътувах до Луната, дойде и някой друг. Искам да кажа, че пристигна голяма група, но едно от лицата по-специално ми припомни нещо. Не разговаряхме — не се предостави случай — и не му обърнах внимание. Но сега разговорът ни натисна някакво копче и внезапно си спомних за него…
— Да?
— Веднъж участвувах в един комитет, който се занимаваше с проблеми на Електронната помпа. Ставаше въпрос за безопасността. — Усмихна се за миг. — Може да се каже, че Земята се беше уплашила. Навсякъде се тревожим за сигурността… и това е добре, дявол да го вземе, независимо дали сме загубили дързостта си или не. Не си спомням подробностите, но във връзка с това разследване съм виждал същото лице, което забелязах на кораба. Убеден съм.
— Смятате ли, че е от особено значение?
— Не съм сигурен. Свързвам лицето му с нещо обезпокоително. Ако продължа да напрягам паметта си, възможно е да си спомня. За всеки случай ще е добре да взема списъка на пътниците и да видя дали няма да свържа с нещо някое от имената. Много е лошо, Монтес, но ми се струва, че ме подплашихте.
— Съвсем не е лошо — отвърна Монтес. — Доволен съм. А що се отнася до този мъж, вероятно е някой незначителен турист и след две седмици ще си отиде, но се радвам, че ще мислите по въпроса.
Готстейн сякаш не го слушаше.
— Той е някакъв физик или учен — промърмори той. — Уверен съм и го свързвам с известна опасност…
4
— Здравейте — поздрави жизнерадостно Селена.
Земният мъж се обърна. Позна я почти мигновено.
— Селена! Прав съм, нали? Селена!
— Правилно! Произнасяте го точно. Забавлявахте ли се добре?
— Много добре — отвърна сериозно земният жител. — Започвам да осъзнавам колко изключителен е нашият век. Неотдавна бях на Земята, чувствувах се уморен от своя свят, от себе си. Тогава помислих: „Ако живеех преди сто години, единственият начин да напусна света, щеше да е смъртта, но сега… мога да отида на Луната“ — той се усмихна безрадостно.
— По-щастлив ли сте сега, когато сте на Луната? — попита го Селена.
— Малко — той се огледа. — Нямате ли тълпа туристи, за които да се грижите?
— Днес не — откликна тя весело. — Имам свободен ден. Кой знае, може да ги направя два или три. Работата ми е скучна.
— Колко неприятно в такъв случай, че в свободния си ден се натъкнахте на турист.
— Не съм ви срещнала случайно. Търсих ви. При това се оказа доста трудно да ви намеря. Не би трябвало да скитате сам.
Мъжът от Земята я изгледа с интерес.
— Защо сте ме търсили? Нима обичате земните жители?
— Не — отвърна му тя откровено. — До гуша са ми дошли. Не ги обичам по принцип, а тъй като поради работата си непрекъснато съм свързана с тях, става още по-лошо.
— И въпреки това ме търсите, а няма земен — искам да кажа лунен — начин да убедя себе си, че съм млад и красив.
— Дори и да бяхте, нямаше да помогне. Земните мъже не ме интересуват, както е известно на всички, освен на Барън.
— Защо тогава ме търсите?
