— Затова ли се интересувате от него?
Денисън кимна утвърдително.
— Наистина ли смятате, че ще се доберете до синхротрона? — попита го Невил. — Знаете ли откога се трупат искания?
— Възнамерявах да си осигуря сътрудничеството на някои учени от Луната.
Невил се изсмя и поклати глава.
— Ние имаме почти толкова малко изгледи колкото и вие… Но ще ви кажа какво сме в състояние да направим. Ще ви предоставим място; дори ще ви дадем някои второстепенни уреди. Не зная доколко полезни ще ви бъдат нашите устройства, но все ще успеете да свършите нещо.
— Предполагате ли, че ще успея да правя наблюдения от полза за паратеорията?
— Ще зависи отчасти от изобретателността ви. Надявате ли се да докажете теориите на този Ламонт?
— Или да ги опровергая. Може би.
— Ако въобще постигнете някакъв резултат, ще ги опровергаете. Не се съмнявам в това.
— Напълно ясно е, че не съм следвал физика, нали? — попита Денисън. — Защо с такава готовност ми предлагате място?
— Защото идвате от Земята. Казах ви, че ценим това, а навярно самообразованието ви като физик също ще се окаже от полза. Селена гарантира за вас, нещо, на което отдавам повече значение, отколкото вероятно би трябвало. А и всички сме пострадали от Хелъм. Щом искате да се реабилитирате, ще ви помогнем.
— Извинете ме, ако прозвучи цинично. Какво очаквате да получите в замяна?
— Помощта ви. Между земните и лунните учени съществува известно разбирателство. Вие сте човек от Земята, дошъл доброволно на Луната и ще послужите като мост между нас в интерес и на двете страни. Вече сте се срещали с новия представител и е възможно като се реабилитирате едновременно с това да ни реабилитирате и нас.
— Искате да кажете, че ако с работата си успея да отслабя влиянието на Хелъм, това ще бъде от полза и за лунната наука.
— Каквото и да направите, сигурно ще бъде от полза… Но май трябва да ви оставя да се наспите. Обадете ми се през следващите няколко дена и ще се погрижа да ви настаня в някоя лаборатория. И — той се огледа — да ви намеря по-удобно жилище.
Ръкуваха се и Невил си отиде.
8
— Предполагам — подхвана Готстейн, — че колкото и досаден да е бил постът ви, докато се готвите да го напуснете, изпитвате лека болка.
Монтес повдигна красноречиво рамене.
— Доста голяма болка, когато си помисля за връщането към пълното земно притегляне. Затруднено дишане, болки в краката, изпотяване. Непрекъснато ще се обливам в пот.
— Някой ден ще настъпи и моят ред.
— Послушайте съвета ми. Никога не оставайте тук за повече от два месеца без прекъсване. Пет пари не давам какво ще ви кажат лекарите или на какви изометрични упражнения ще ви подложат… Връщайте се на Земята всеки шестдесети ден и оставайте поне една седмица. Трябва да си запазите усещането за земното притегляне.
— Няма да го забравя… О, срещнах се с моя приятел.
— Кой приятел по-точно?
— Мъжът, с когото пътувахме заедно на идване. Мислех, че ще си го спомня и действително така стана. Казва се Денисън, радиохимик е. Припомних си доста точно някои неща за него.
— Аха?
— Сетих се за една негова неразумна постъпка и се опитах да го поразпитам. Противопостави се по доста изтънчен начин. Говореше разсъдливо — толкова разумно, че изпитах подозрение. Някои смахнати развиват привлекателна разсъдливост; своего рода отбранителен механизъм.
— О, господи! — възкликна Монтес явно измъчен. — Май не ви разбирам. Ще поседна, ако нямате нищо против. Задъхах се да мисля дали всичко е правилно опаковано и за земното притегляне… Каква неразумна постъпка?
— Навремето се опита да ни убеди, че Електронните помпи са опасни. Смяташе, че те ще взривят Вселената.
— Наистина ли? А ще я взривят ли?
— Надявам се, че няма. Тогава го отпратихме доста безцеремонно. Нали знаете, когато учените работят върху нещо на границата на разбираемото, те се изнервят. Навремето познавах един психиатър, който наричаше този синдром „кой знае?“ Ако не се добирате до необходимите ви познания чрез нищо, което предприемате, накрая си казвате „Кой знае какво ще стане?“ и се намесва въображението ви.
— Да, но щом физиците разправят подобни неща, дори и само някои от тях…
— Но не ги разправят. Поне официално. Съществува така наречената отговорност на учения, а списанията внимават да не публикуват глупости… Или каквото смятат за глупост. В същност, знаете ли, въпросът бе повдигнат отново. Един физик на име Ламонт е разговарял със сенатора Бърт, с оня самопровъзгласил се за месия на околната среда Чен и с някои други. Той също настоява, че съществува възможност за космически взрив. Никой не му вярва, но цялата история се разпространява чрез слухове и при всяко повтаряне придобива все повече достоверност.
— И този човек тук на Луната вярва в нея?
— Подозирам, че е убеден — усмихна се широко Готстейн. — По дяволите, посред нощ, когато не мога да заспя — все падам от леглото между другото, — и сам вярвам в нея. Вероятно се надява тук да провери теорията експериментално.
— Е и?
— Ами да проверява. Намекнах, че ще му помогнем.
Монтес поклати глава.
— Рисковано е. Не ми харесва официално да се поощряват смахнати приумици.
— Знаете ли, съществува макар и малка възможност да не са напълно смахнати, но не това е същественото. Важното е, че ако успеем да го настаним на Луната, чрез него може би ще открием какво става тук. Той желае да се реабилитира, а аз му намекнах, че реабилитацията му ще бъде осигурена чрез нас, ако ни сътрудничи… Ще се погрижа да ви уведомяват дискретно. Като между приятели, нали знаете.
— Благодаря ви — каза Монтес. — И сбогом.
9
Невил се ядоса.
— Не. Не ми харесва.
— Защо? Защото е землянин ли? — Селена бръсна някакво косъмче от дясната си гърда, после го хвана и го заоглежда изпитателно. — Това не е от блузата ми. Казвам ти, рециркулацията на въздуха е отвратителна.
— Тоя Денисън е безполезен. Не е парафизик. Твърди, че сам се е образовал в тази област и го доказва, като пристига тук с готови, невъобразимо глупави приумици.
— Като какви например?
— Твърди, че Електронната помпа ще взриви Вселената.
— Той ли го казва?
— Зная, че го мисли… Познавам аргументите. Достатъчно често съм ги слушал. Но не е така, това е всичко.
— По-вероятно — възрази Селена, като повдигна вежди, — просто ти се иска да е така.
