— Хайде не започвай — рече Невил.
Последва кратко мълчание.
— Е и какво ще правиш с него? — попита Селена.
— Ще му дам място да работи. Може да е безполезен като учен, но все ще даде някакъв принос. Ще прави достатъчно впечатление; представителят вече е разговарял с него.
— Зная.
— Историята му е романтична като на човек, чиято кариера е била погубена и който се опитва да се реабилитира.
— Наистина ли?
— Точно така. Сигурен съм, че много ще ти хареса. Ще ти я разправи, ако го попиташ. И това ще е добре. Ако на Луната някакъв романтичен земен жител работи върху маниакален проект, той ще бъде превъзходен обект, който да занимава представителя на Земята. Ще отклонява вниманието, ще краси витрината. Дори чрез него, кой знае, може би ще разберем по-добре какво става на Земята… Продължавай да се държиш приятелски с него, Селена.
10
Селена се изсмя и звукът прозвуча с метален оттенък в слушалката на Денисън. Тялото й беше скрито в скафандър.
— Хайде, Бен — подкани го тя, — няма причина да се страхуваш. Вече не си новак… от един месец си тук.
— Двадесет и осем дни — измърмори Денисън.
Задушаваше се в скафандъра.
— Един месец — настоя Селена. — Дойде доста след полуземието, а сега има вече доста време оттогава. — Тя посочи към бляскавия полукръг на Земята върху южното небе.
— Добре, но почакай. На открито не съм толкова храбър, колкото под повърхността. А ако падна?
— Какво ако паднеш? По вашите стандарти притеглянето е слабо, наклонът е лек, а скафандърът ти е здрав. Ако паднеш, просто се остави да се плъзгаш и да се въргаляш. И то е доста забавно.
Денисън се огледа със съмнение. Лунната повърхност се простираше красиво в светлината на Земята. Беше чернобяла; меко и нежно бяло в сравнение с осветените от Слънцето пейзажи, които бе наблюдавал при предприетото преди една седмица пътешествие с цел да разгледа слънчевите батерии, които се простираха от хоризонт до хоризонт в Морето на дъждовете. А и черното беше някак по-меко, защото липсваше пламтящият контраст на същинския ден. Звездите блестяха божествено, а Земята… Земята с белите си вихри върху син фон и надзъртащите кафяви петна беше безкрайно привлекателна.
— Ей — подвикна той, — имаш ли нещо против да се държа за теб?
— Не, разбира се. А и няма да се изкачваме чак догоре. Ще се задоволим с наклона за начинаещи. Само се опитай да не изоставаш. Ще се движа бавно.
Крачките й бяха дълги, бавни, поклащащи се и той полагаше усилия да бъде в синхрон с нея. Склонът под тях беше прашен и с всяка стъпка вдигаха ситен прах, който при липсата на въздух бързо улягаше. Успяваше да изравнява крачките си с нейните, но с известно усилие.
— Добре — похвали го Селена, като го подкрепяше, вплела ръка в неговата. — Много си добър за землянин… не, трябваше да кажа за имигрант…
— Благодаря.
— Макар да не е много по-добро, предполагам. Имигрант за преселник е също така обидно, както и землянин за земен жител. Трябва просто да кажа, че си много добър за мъж на твоята възраст.
— Не! Това е много по-лошо — Денисън се бе задъхал леко и усещаше, че челото му овлажнява.
— Всеки път, когато достигаш точката, в която ще стъпиш, побутвай леко с другото стъпало — посъветва го Селена. — С това крачките ти ще се удължат и ще вървиш доста по-лесно. Не, не… гледай.
Денисън спря с облекчение и загледа как Селена — стройна и грациозна в движенията си въпреки комичната уродливост на скафандъра — бяга с дълги скокове. Тя се върна и клекна пред краката му.
— Хайде сега, направи бавна крачка, Бен, а аз ще те ударя по стъпалото, когато искам да се избута.
Направиха няколко опита и Денисън каза:
— По-неприятно е, отколкото да тичаш на Земята. Май ще се наложи да си почина.
— Добре. Просто мускулите ти не са свикнали с необходимата координация. Знаеш ли, ти се бориш със себе си, а не с притеглянето… Е, поседни и си поеми дъх. Няма да те водя надалеч.
— Ще повредя ли раницата, ако се облегна на гърба си? — попита Денисън.
— Не, разбира се, че няма, но не е за препоръчване. Не направо върху почвата. Само 120 градуса е по абсолютната скала, или ако предпочиташ — 150 градуса под нулата, така че колкото по-малка е площта на допир, толкова по-добре. За предпочитане е да се сяда.
— Добре. — Денисън седна внимателно, като изсумтя. Съзнателно обърна лице на север, извърна се от Земята. — Погледни звездите!
Селена седеше с лице към него, под прав ъгъл. От време на време, когато Земята го осветяваше, виждаше смътно лицето й през прозрачната плоча на шлема.
— На Земята не виждате ли звездите? — попита тя.
— Не така. Дори когато няма облаци, въздухът на Земята абсорбира част от светлината. Температурните разлики в атмосферата ги карат да блещукат, а светлините от градовете, дори от далечните селища, ги правят по-бледи.
— Звучи отвратително.
— Харесва ли ти тук, Селена? На повърхността?
— Не съм луда по нея, но не ми е неприятно да излизам от време на време. Разбира се, част от работата ми е да водя туристите навън.
— А сега се налага да го правиш заради мен.
— Не мога ли да те убедя, Бен, че съвсем не е същото? За туристите имаме определени маршрути. Всичко е много кротко, безинтересно. Да не мислиш, че бихме ги извели тук, на пързалката? Тя е за лунаритите и имигрантите. В действителност най-вече за преселниците.
— Сигурно не е много популярно място. Няма никой освен нас.
— Има си определени дни за този вид дейност. Трябва да видиш местността в дните на състезания. Но тогава няма да ти хареса.
— Не съм сигурен дали и сега ми се нрави. Пързалянето спорт за имигрантите ли е по-специално?
— До известна степен. Обикновено лунаритите не обичат повърхността.
— А доктор Невил?
— Имаш предвид какви са чувствата му по отношение на повърхността?
— Да.
— Откровено казано, струва ми се, че никога не е излизал. Той е истинско градско момче. Защо питаш?
— Ами, когато поисках разрешение да се присъединя към групата за периодично обслужване на слънчевите батерии, нямаше нищо против да ме остави да отида, но не пожела и той да участвува. Помолих го да дойде, за да има някой, който да отговаря на въпросите ми, ако попитам нещо, но отказа доста категорично.
— Надявам се, че се е намерил кой да те осведомява.
— О, да. Сега се сетих, че и той беше преселник. Навярно това обяснява отношението на доктор Невил към Електронната помпа.
— Какво искаш да кажеш?
— Ами… — Денисън се облегна назад и зарита нагоре с двата си крака, като с мързеливо наслаждение наблюдаваше как бавно се вдигат и падат. — Ей, съвсем не е лошо. Виж, Селена… Искам да кажа, че Невил се стреми да създаде помпена станция на Луната, където слънчевите батерии са така подходящи за целта. На Земята не можем да използуваме слънчеви батерии, тъй като там Слънцето никога не излъчва така постоянно, продължително, силно и на всички дължини на вълните. В Слънчевата система няма нито едно
