планетно тяло, с каквито и да е размери, което да е по-подходящо от Луната за слънчевите батерии. Дори Меркурий е прекалено горещ… Но за да работиш с тях, трябва да си свързан с повърхността, а ако тя не ти харесва…
Селена внезапно се изправи на крака.
— Хайде, Бен — подкани го тя, — почина си достатъчно. Ставай! Ставай!
Той с мъка се изправи.
— Помпената станция ще означава, че няма да е необходимо нито един лунарит да излиза на повърхността, освен ако пожелае — продължи той.
— Тръгваме нагоре, Бен. Ще стигнем до онова било пред нас. Виждаш ли, където земната светлина изчезва в хоризонтална линия.
Последния преход извървяха в мълчание. Денисън забеляза по-гладката повърхност встрани от тях; широка ивица на склона, от която по-голямата част от праха беше изметена.
— Там е прекалено гладко, за да се изкачва начинаещ — рече Селена в отговор на мислите му. — Не ставай прекалено амбициозен, защото скоро ще пожелаеш да те науча на походката със скокове на кенгуру.
Докато говореше, направи такъв скок, извърна се почти преди да стъпи на повърхността и каза:
— Стигнахме. Сядай, а аз ще регулирам…
Денисън се отпусна с лице към нанадолнището. Заоглежда неуверено склона.
— Наистина ли може да се пързаля по него?
— Разбира се. На Луната притеглянето не е толкова силно, колкото на Земята, така че сцеплението с почвата е значително по-слабо, а това се отнася и за триенето. На Луната всичко е по-плъзгаво, отколкото на Земята. Затова подовете на коридорите и апартаментите ти се струват недовършени. Искаш ли да чуеш кратката ми лекция по въпроса? Която изнасям пред туристите?
— Не, Селена.
— Освен това ще използуваме плъзгачи. — Тя държеше в ръка малък патрон. Към него бяха прикрепени скоби и две тънки тръби.
— Какво е това? — попита Бен.
— Малък резервоар с течен газ. Изпуска струя точно под ботушите. Тънкият слой газ между подметките и почвата намалява триенето почти до нула. Ще се движиш сякаш си в празно пространство.
— Не одобрявам — заяви неспокойно Денисън. — Да се пилее газ за такива цели на Луната е чисто прахосничество.
— Хайде, хайде. Какъв газ мислиш, че използуваме в тези плъзгачи? Въглероден двуокис? Кислород? Първо, това е отпадъчен газ. Аргон. Лунната почва го изхвърля с тонове, образувал се е при разпадането на калий 40 в продължение на милиарди години… И това е част от лекцията ми, Бен… На луната аргонът се употребява само за някои специални цели. Можем милион години да се пързаляме, без да изчерпим запасите… Е, добре. Плъзгачите ти са монтирани. Почакай да сложа и моите.
— Как се задействуват?
— Напълно автоматично. Когато тръгнеш да се пързаляш, устройството се включва и започват да излизат струи. Запасът е само за няколко минути, но не ти трябва повече. — Тя се изправи и му помогна да стане на крака. — Обърни се надолу… Хайде, Бен, склонът е полегат. Погледни го. Изглежда съвсем равен.
— Не, съвсем не — отвърна Денисън намусено. — На мен ми прилича на стръмна урва.
— Глупости. Сега слушай и помни какво ти казвам. Дръж стъпалата си раздалечени на около петнадесет сантиметра и едното само няколко сантиметра пред другото. Няма значение кое от тях е издадено напред. Колената ти да са присвити. Не се облягай на въздушното течение, защото няма никакъв вятър. Не се опитвай да погледнеш нагоре или назад, но ако се наложи, можеш да гледаш встрани. И най-вече, когато накрая стигнеш равното, не се опитвай да спираш преждевременно; скоростта ти ще бъде по-голяма, отколкото ти се струва. Остави плъзгачите да се изчерпат и след това триенето постепенно ще те спре.
— Никога няма да запомня всичко това.
— Да, ще го запомниш. Аз ще съм до теб, за да ти помагам. А ако паднеш и не те хвана, не се опитвай да направиш нещо. Отпусни се и се остави да се въргаляш или пързаляш. Никъде няма големи камъни, в които да се удариш.
Денисън преглътна и погледна напред. Южният склон блестеше, огрян от земната светлина. Малките грапавини улавяха повече светлина и оставяха тънки ивици сянка нагоре по склона, така че цялата повърхност беше на петна. Изпъкналият полукръг на Земята плаваше по черното небе почти право пред тях.
— Готов ли си? — попита Селена. — Постави облечената си в ръкавица ръка върху рамото ми.
— Готов — отвърна тихичко Денисън.
— Тогава тръгваш — рече тя.
Бутна го и Денисън усети, че се движи. Отначало се плъзгаше доста бавно. Обърна се неустойчиво към нея, а тя го успокои:
— Не се безпокой. Аз съм до теб.
Усещаше почвата под краката си… а после престана. Плъзгачите бяха задействували…
За миг се почувствува сякаш стои неподвижно. Не усещаше налягането на вятър срещу тялото си, нямаше никакво чувство, че нещо се плъзга под краката му. Но когато отново се обърна към Селена, забеляза, че светлините и сенките отстрани се движат назад с постепенно нарастваща скорост.
— Докато набираш скорост, гледай Земята — прозвуча гласът на Селена в ухото му. — Колкото по-бързо се плъзгаш, толкова по-стабилен ще бъдеш. Присвий колената. Добре се държиш, Бен.
— За имигрант — задъхано отвърна Денисън.
— Как се чувствуваш?
— Сякаш летя — сподели той.
Рисунките от светлини и сенки от двете му страни се движеха назад в неясни петна. Погледна за миг на едната страна, после на другата, като се опитваше да превърне усещането, че околността се ниже назад, в чувство за собственото си движение напред. Но щом успя, установи, че за да възстанови равновесието си, веднага трябва да погледне към Земята.
— Предполагам, че сравнението не е подходящо. На Луната нямате опит в летенето.
— Зная какво е. Летенето сигурно е като плъзгането… А то ми е познато.
Тя с лекота се движеше до него.
Денисън вече се плъзгаше достатъчно бързо, за да изпита усещане за движение, дори когато гледаше напред. Лунният пейзаж се разкриваше пред него и прелиташе от двете му страни.
— Каква скорост може да се развие при плъзгане?
— При едно добро лунно надбягване — отвърна Селена — бяха засечени скорости над сто и шестдесет километра в час; на по-стръмни склонове от този, разбира се. Ти ще достигнеш вероятно най-много около петдесет и пет.
— Струва ми се много по-бързо.
— Не е. Вече излизаме на равно, Бен, и все още не си паднал. Сега само продължавай да се държиш. Плъзгачите ще се изчерпят и ще усетиш триене. Не предприемай нищо. Продължавай да се плъзгаш.
Селена едва бе довършила указанията си, когато Денисън усети известно налягане под ботушите си. Веднага изпита завладяващо чувство на скорост и стисна здраво юмруци, за да не протегне напред ръце в почти инстинктивен жест срещу сблъскването, което нямаше да стане. Знаеше, че ако изпружи ръце, ще падне назад.
Присви очи, задържа дъх, докато белите му дробове щяха да се пръснат.
— Идеално, Бен, идеално — похвали го Селена. — Не зная някой имигрант да се е пързалял за първи път, без да падне, така че дори и да не удържиш, няма да е зле. Не е позорно.
— Нямам намерение да падам — пошепна Денисън.
Пое дълбоко хрипливо въздух и отвори широко очи. Земята беше все така ведра, все така безразлична. Вече се движеше по-бавно… по-бавно… по-бавно.
— Спрял ли съм вече, Селена? — попита я той. — Не съм уверен.
— Стоиш неподвижно. Не мърдай. Трябва да си починеш, преди да тръгнем към града… По дяволите,
