Беше още далеч.
Енергия! Всички търсеха енергия! Магическа дума! Рог на изобилие! Единственото решение за всемирно изобилие! Но енергията не беше всичко.
Ако се намереше енергия, можеше да се налучка и другото. Щом се откриеше решение на проблема за енергията, щеше да стане очевиден ключът за другото. Знаеше, че ще стане така, ако само успее да прозре някаква тънкост, която ще й се види очебийна, веднага щом я проумее. (Господи, до каква степен се беше заразила от хроничната подозрителност на Барън, че дори в мислите си го наричаше „другото“.)
Земен жител нямаше да се добере до тази тънкост, защото никой човек от Земята нямаше причини да я търси.
Така че Бен Денисън щеше да я открие за нея, без сам да я разбере.
Само че… Ако Вселената щеше да загине, какво значение имаше всичко?
12
Денисън се опитваше да подтисне стеснението си. Непрекъснато посягаше сякаш да повдигне липсващите панталони. Беше само по сандали и съвсем къси, неудобни стегнати гащета. И разбира се, носеше одеялото.
Селена, облечена по същия начин, се изсмя.
— Хайде, Бен, в голото ти тяло няма нищо лошо, само дето е малко отпуснато. Тук това е съвсем на мода. В същност свали гащетата, ако те стягат.
— Не! — промърмори Денисън.
Премести одеялото, за да закрие корема си, но тя му го грабна.
— Дай ми го — каза Селена. — Що за лунарит ще се извъдиш, ако не се отърсиш от земния си пуританизъм? Знаеш, че превзетата скромност е другата страна на похотливостта.
— Трябва да свикна, Селена.
— Започни, като понякога ме поглеждаш, без очите ти да се приплъзват по мен, сякаш съм намазана с масло. Забелязвам, че доста ефикасно оглеждаш другите жени.
— Ако те гледам…
— Ще проявиш прекален интерес и ще се смутиш. Но ако ме гледаш постоянно, ще свикнеш и няма да ме забелязваш. Погледни, ще стоя неподвижно, а ти зяпай.
— Селена — изстена Денисън, — наоколо е пълно с хора, а ти ми се подиграваш непоносимо. Моля те, продължавай да вървиш и ме остави да свикна с положението.
— Добре, но се надявам, че забелязваш как хората, които минават покрай нас, не ни поглеждат.
— Теб не те гледат. А мен ме разглеждат. Вероятно никога не са виждали толкова стар и безформен мъж.
— Вероятно не са — съгласи се Селена жизнерадостно, — но ще се наложи да свикнат.
Денисън продължи да се движи нещастен, усещаше всеки сив косъм по гърдите си и всяко потрепване на корема. Едва когато галерията се стесни и все по-малко хора минаваха край тях, започна да изпитва известно облекчение.
Сега се огледа любопитно, без да обръща като преди внимание нито на коничните гърди на Селена, нито на гладките й бедра.
— Колко сме извървели? — попита той.
— Умори ли се? — Селена се беше разкаяла. — Можехме да вземем скутер. Забравих, че идваш от Земята.
— Надявам се да го забравиш въобще. Не е ли това идеалното за всеки преселник? Не съм ни най-малко уморен. Поне не усещам никаква умора. Само ми е малко студено.
— Чисто въображение, Бен — заяви му строго Селена. — Мислиш си, че трябва да ти е студено, защото си толкова разголен. Избий си го от главата.
— Лесно е да се каже — въздъхна той. — Надявам се, че вървя добре.
— Много добре. И ще те накарам да скачаш като кенгуру.
— И да участвувам в състезания по пързаляне по склоновете на повърхността. Припомни си, че съм в умерено напреднала възраст. Но наистина, колко разстояние сме изминали?
— Смятам, че около три километра и половина.
— Господи! Колко километра са дълги коридорите?
— Опасявам се, че не зная. Коридорите с жилища са сравнително малка част от системата. Има минни коридори, геологически, индустриални, микологични… Сигурна съм, че общо са към няколкостотин километра.
— Има ли карти?
— Разбира се. Не можем да работим като слепи.
— Искам да кажа дали ти лично имаш.
— Не, нямам със себе си, но за този район не се нуждая от карта — добре го познавам. Като дете се разхождах насам. Тези коридори са стари. Повечето от новите коридори — мисля, че пробиваме от три до пет километра нови коридори годишно — са на север. И из тях в никакъв случай не бих могла да се оправя без карта. Навярно дори и с карта.
— Накъде сме се запътили?
— Обещах ти необичайна гледка — не, не съм аз, така че не го казвай — и ще я видиш. Най- необичайната мина на Луната и то напълно встрани от обикновените туристически маршрути.
— Да не би на Луната да има диаманти?
— Нещо по-добро.
Тук стените на коридорите бяха без мазилка, от сива скала, бледо, но достатъчно осветени от електролуминисцентни ивици. Температурата беше приятна, постоянна, умерена, а вентилацията толкова ефикасна, че нямаше никакво усещане за течение. Тук трудно можеше да се помисли, че само на няколко десетки метра по-нагоре се разстила повърхност, подложена последователно на изпичане и замръзване, когато Слънцето идва и си отива по своя двуседмичен път от хоризонт до хоризонт, потъва и после отново се връща.
— Всичко херметизирано ли е? — попита Денисън, внезапно досетил се с неприятно чувство, че се намира недалеч от дъното на океан от вакуум, простиращ се до безкрайност.
— О, да. Тези стени са непроницаеми. Освен това са натъпкани с датчици. Ако в която и да е част на коридорите въздушното налягане спадне с десет процента, ще се надигне такъв рев и вой на сирени, какъвто никога не си чувал, и ще заблестят толкова стрелки и надписи, насочващи те към безопасни места, колкото никога не си виждал.
— Често ли се случва?
— Рядко. Май никой не е загинал от липса на въздух — поне през последните пет години. — После продължи с внезапна отбранителна нотка в гласа. — И на Земята имате природни бедствия. Голямо земетресение или приливна вълна могат да убият хиляди.
— Не споря, Селена. — Вдигна ръце. — Предавам се.
— Добре де — успокои се тя. — Нямах намерение да се горещя… Чуваш ли нещо?
Тя се спря заслушана.
Денисън също се вслуша и поклати глава. Внезапно се огледа.
— Толкова е тихо? Къде са другите хора? Сигурна ли си, че не сме се загубили?
— Това не е естествена пещера с неизследвани коридори. Нали имате такива на Земята? Виждала съм снимки.
— Да, повечето от тях са варовикови пещери, образувани от водата. На Луната навярно няма подобно нещо?
— Така че не можем да се загубим — усмихна се Селена. — И ако сме сами, трябва да го отдадеш на суеверието.
— На какво? — Денисън сякаш се стресна и по лицето му се изписа израз на неверие.
— Не го прави — посъветва го тя. — Ще станеш целият в бръчки. Така е добре. Изглади си кожата. Знаеш ли, изглеждаш много по-добре, отколкото когато пристигна. Дължи се на слабото притегляне и на
