упражненията.
— И на опитите да не изоставам от темпото на някои голи млади дами, които имат необичайно много свободно време и необичайно много няма какво друго да правят, освен да работят в празнични дни.
— Ето, че отново се отнасяш към мен като към туристически гид, а и не съм гола.
— При това дори голотата не е толкова страшна, колкото интуитивизмът… Но какво разправяше за суеверие?
— В същност не е точно суеверие, но повечето хора от града стоят настрана от тази част на коридорите.
— А защо?
— Поради онова, което ще ти покажа. — Повървяха още малко. — Сега чуваш ли?
Тя спря и Денисън неспокойно се заослушва.
— За лекия шум на капки ли става дума? Туп… туп… Това ли имаш предвид?
Селена затича бавно пред него с дългите стъпки и бавните движения на лунарит, който бяга, без да бърза. Последва я, като се опитваше да имитира походката й.
— Ето… ето…
Погледът на Денисън проследи нетърпеливо сочещия пръст на Селена.
— Господи! — възкликна той. — Откъде се е взела?
Явно капеше вода. Всяка капка падаше бавно в малко керамично корито, което отвеждаше водата в скалната стена.
— От скалите. Знаеш, на Луната имаме вода. По-голямата част извличаме чрез изпичане от гипса; достатъчно за нуждите си, тъй като доста добре я пестим.
— Зная. Зная. Досега все още не съм успял да се изкъпя нормално на душа. Не ми е понятно как успявате да се поддържате чисти.
— Казвала съм ти. Първо се намокряш. После спираш водата и се намазваш с малко миещ препарат. Разтриваш го… О, Бен, не искам отново да ти обяснявам всичко. Пък и на Луната няма от какво да се цапаш много… Но не говорехме за това. На едно или две места има действителни находища от вода, обикновено под формата на лед близо до повърхността в сянката на някоя планина. Ако го намерим, започва да капе, докато се изчерпа. Това тук капе, откакто пробиха коридора преди осем години.
— Но откъде идва суеверието?
— Явно водата е най-ценното природно богатство, от което зависи животът на Луната. Пием я, с нея се мием, произвеждаме храните си, добиваме кислород и всичко поддържаме с нея. Неизменно предизвиква благоговение. Щом откриха находището, изоставиха плановете да се продължат коридорите в тази посока, преди водата да се изчерпа. Дори не измазаха стените.
— Това ми звучи направо като суеверие.
— Ами… по-скоро някакво страхопочитание. Не се очакваше да продължи повече от няколко месеца; обикновено толкова е животът на подобни капилища. А след като навърши първата си година, това капилище започна да изглежда вечно. В същност така се и нарича — „Вечното“. Ще видиш, че дори на картите е отбелязано. Естествено, хората му отдават особено значение и изпитват чувството, че ако спре, ще означава нещастие.
Денисън се изсмя.
— Никой не го вярва наистина — продължи разгорещено Селена, — но всеки поне го допуска. Нали разбираш, то в същност не е вечно и все някога трябва да пресъхне. Сега скоростта на капене е едва една трета от първоначалната при откриването му, така че бавно се изчерпва. Вероятно хората си мислят, че ако спре, докато са тук, нещастието ще ги засегне и тях. Поне това е разумен начин да се обясни нежеланието им да идват.
— Предполагам, че ти не вярваш в това.
— Не е от значение дали вярвам или не. Разбираш ли, уверена съм, че няма да пресъхне така внезапно, че да обвинят конкретно някого. Просто ще капе все по-бавно и никой няма да успее да засече точното време, по което ще спре. Защо да се безпокоя тогава?
— Съгласен съм с теб.
— Но — премина тя гладко на друга тема — други неща ме безпокоят и бих искала да ги обсъдя с теб, докато сме сами. — Тя простря одеялото и седна върху него с кръстосани крака.
— И затова ли ме доведе тук? — Той се отпусна на хълбок и лакът с лице към нея.
— Ето, че сега можеш да ме гледаш спокойно. Започваш да свикваш с мен… А на Земята също е имало периоди, когато не се е възразявало срещу полуголотата.
— Периоди и места — съгласи се Денисън, — но не и след като премина кризата. През моя живот…
— Да постъпваш на Луната, както постъпват лунаритите, е добро правило за поведение.
— Ще ми кажеш ли защо ме доведе? Или трябва да подозирам, че възнамеряваш да ме прелъстиш?
— Мога да прелъстявам напълно удобно и у дома, благодаря ти. Става въпрос за нещо друго. Най-добре щеше да е на повърхността, но подготовката за излизане можеше да привлече внимание. А идването тук — не. И това е единственото място в града, където няма голяма вероятност да ни прекъснат. — Тя се поколеба.
— Е? — подкани я Денисън.
— Барън е ядосан. В същност много е разгневен.
— Не ме изненадва. Предупредих те, че ще се ядоса, ако го уведомиш, че зная за дарбата ти на интуитивистка. Защо сметна за толкова необходимо да му разправиш?
— Защото е трудно да крия нещо за по-дълго от моя… другар. Макар вероятно за него това да е вече минало.
— Съжалявам.
— О, и без това всичко вървеше към своя край. Продължи достатъчно дълго. Повече ме безпокои — значително повече, — че той бурно отказа да приеме твоето тълкувание на експериментите с пионизатора, които проведе след наблюденията на повърхността.
— Казах ти, че така ще стане.
— Разправи, че бил видял резултатите ти.
— Само хвърли поглед върху тях и изръмжа нещо.
— Доста разочароващо е. Всеки ли вярва само онова, което му се иска?
— Докато е възможно. Понякога и след това.
— А ти?
— Искаш да попиташ дали и аз съм човешко същество? Напълно. Не вярвам, че съм наистина стар. Уверен съм, че съм доста привлекателен. Убеден съм, че ме търсиш, защото ме смяташ за обаятелен, дори и когато настояваш да говорим за физика.
— Не! Питам сериозно!
— Е, добре, навярно Невил ти е обяснил, че данните, които съм събрал, не са достатъчно значими, за да са извън областта на възможната грешка и по тази причина са съмнителни, а това е напълно вярно… И все пак предпочитам да вярвам, че са със значението, което очаквах да имат още от началото.
— Само защото искаш да им повярваш?
— Не само затова. Погледни на това по следния начин. Да предположим, че Помпата не е опасна, но аз продължавам да мисля, че представлява някаква опасност. В такъв случай ще се окаже, че съм глупак и научният ми престиж ще пострада жестоко. Но аз и без това съм глупак в очите на хората, от които зависи всичко, и нямам никакъв научен престиж.
— Защо е така, Бен? Няколко пъти правиш подобни намеци. Ще ми разправиш ли цялата история?
— Ще се изненадаш колко малко има за разправяне. На двадесет и пет години все още бях такова дете, че трябваше да се забавлявам, като обидих един глупак, без друга причина освен дето си беше бунак. Тъй като не беше виновен за лудостта си, в същност аз се оказах по-големият дурак. Обидите ми го издигнаха на висота, до която по друг начин никога не би се добрал…
— За Хелъм ли говориш?
— Да, разбира се. И докато той се издигаше, аз падах. И накрая изпаднах… на Луната.
— Толкова ли е зле?
— Не, дори си мисля, че е доста добре. Затова нека кажем, че по доста заобиколен път ми е направил
