— Вероятно ще се справя. Но как трябва да постъпя, за да не го направя несръчно? Какви са лунните правила за целуване?
— Следвай инстинкта си — отвърна небрежно Селена.
Денисън внимателно постави ръце на гърба си и се наклони към Селена. После, след известно време, премести ръцете си върху раменете й.
13
— А след това наистина отвърнах на целувката му — каза Селена замислено.
— О, така ли? — възкликна грубо Невил. — Ами че това е храброст, надхвърляща изискванията на дълга.
— Не зная. Не беше толкова лошо. В същност — тя се усмихна — той се държа доста трогателно. Опасяваше се да не прояви несръчност и отначало постави ръце на гърба си, за да не ме смачка, предполагам.
— Спести ми подробностите.
— Не е необходимо да изпълняваш нареждания.
— Но добре ще бъде ти да ги изпълняваш. Кога очакваш да ни дадеш онова, от което се нуждаем?
— Щом успея — отвърна тя глухо.
— Без той да разбере?
— Той се интересува само от енергия.
— И иска да спасява света — подигра се Невил. — И да бъде герой. И да злепостави всички други. И да те целува.
— Признава всичко това. А ти какво признаваш?
— Нетърпението си — отвърна Невил разгневен. — Огромното си нетърпение.
14
— Доволен съм — поде бавно Денисън, — че денят свърши. — Той протегна дясната си ръка и се загледа в нея, скрита в предпазните тъкани. — Лунното Слънце е нещо, с което не мога и не искам да свикна. В сравнение с него дори скафандърът ми се вижда естествен.
— Какво му е на Слънцето? — попита Селена.
— Не ми разправяй, че ти харесва, Селена!
— Не, естествено, че не. Мразя го. Но аз никога не го виждам. Ти си… Свикнал си със Слънцето.
— Не и такова, каквото е тук, на Луната. Тук свети върху черното небе. С блясъка си закрива звездите, вместо да ги избледнява. То е горещо, сурово и опасно. Враг е и докато е на небето, без да искам, изпитвам чувството, че никой от опитите ни да намалим напрегнатостта на полето няма да успее.
— Това е суеверие, Бен — укори го Селена с лека нотка на раздразнение. — Слънцето няма нищо общо с опитите. При това се намирахме в сянката на кратера и беше също като през нощта. Със звездите му и всичко друго.
— Не съвсем — възрази Денисън. — Всеки път, когато поглеждахме на север, Селена, виждахме да блести ивицата слънчева светлина. Не исках да гледам на север и въпреки това тази посока привличаше погледа ми. Всеки път, когато поглеждах натам, усещах как твърдите ултравиолетови лъчи се удрят в прозрачната част на шлема ми.
— Чисто въображение. Първо, в отразената светлина няма почти никаква ултравиолетова съставка; второ, скафандърът те предпазва от всякакви лъчи.
— Не и от горещината. Не достатъчно поне.
— Но сега е нощ.
— Да — установи със задоволство Денисън — и това ми харесва. — Той се огледа все така зачуден.
Земята беше на небето, разбира се, на обичайното си място; тлъст полумесец, издут вече на югозапад. Съзвездието Орион висеше над нея — ловец, станал от блестящото, извито кресло на Земята. Хоризонтът проблясваше в бледата светлина на Земята-полумесец.
— Красиво е — каза той, а после попита: — Селена, пионизаторът показва ли нещо?
Селена, която гледаше мълчаливо небето, пристъпи към лабиринта от уреди. Бяха подредени в сянката на кратера през последните три смени на деня и нощта.
— Още не — отвърна тя. — Но това е добра новина. Напрегнатостта на полето се задържа съвсем малко над петдесет.
— Не е достатъчно ниско — възрази Денисън.
— Може още да се понижи — увери го Селена. — Сигурна съм, че всички параметри са подходящи.
— И магнитното поле ли?
— За магнитното поле не съм уверена.
— Ако го усилим, цялата система ще загуби стабилност.
— Няма. Зная, че няма.
— Селена, доверявам се на интуицията ти срещу всичко друго само не и срещу фактите. Тя наистина губи стабилност. Опитахме.
— Зная, Бен. Но не точно с тази геометрия. Изключително дълго време се задържа на петдесет и две. Ако започнем да го задържаме на тази стойност за часове вместо минути, ще можем да усилим магнитното поле десет пъти за минути, вместо за секунди… Нека да опитаме.
— Още не — настоя Денисън.
Селена се поколеба, после отстъпи назад и се обърна.
— Все още ли не ти липсва Земята, Бен? — попита го тя.
— Не. Доста странно, но не чувствувам отсъствието й. Мислех, че неизбежно ще ми липсват синьото небе, зелената земя, течащата вода — всички комбинации от съществителни и прилагателни, присъщи на Земята. Но не тъгувам по никоя от тях. Дори не ги сънувам.
— Подобно нещо се случва понякога — съгласи се Селена. — Поне има преселници, които твърдят, че не изпитват носталгия. Те са малцинство, разбира се, и никой досега не е успял да установи какво общо имат помежду си тези хора. Предположенията варират от сериозна емоционална недостатъчност — неспособност да се изпитва каквото и да е — до сериозен излишък от чувства, страх да се признае носталгията, защото може да доведе до разстройство.
— Струва ми се, че в моя случай всичко е достатъчно ясно. В продължение на две десетилетия и повече животът на Земята не ми поставяше задоволство, докато тук най-после работя в област, която съм приел като моя. А и ти ми помагаш… Нещо повече, Селена, радвам се на общуването с теб.
— Много си мил — отвърна сериозно Селена — да поставяш в такава връзка общуването и помощта. Не изглежда да се нуждаеш от голяма помощ. Дали не я търсиш заради общуването?
Денисън се изсмя тихо.
— Не зная кой отговор би те поласкал повече.
— Опитай се да кажеш истината.
— Не е лесно да се определи истината, когато ценя толкова високо и двете. — Той се обърна към пионизатора. — Селена, напрегнатостта на полето все още се задържа.
Шлемът на Селена блестеше на земната светлина.
— Според Барън липсата на носталгия е естествена и е белег на здрав разум. Казва, че макар човешкото тяло да е привикнало към повърхността на Земята и се налага да се пригажда към Луната, мозъкът на човека не се е приспособявал и не трябва да привиква. Той се отличава качествено толкова от всички други мозъци, че може да се смята за ново явление. Не е имал време да се закрепи към повърхността на Земята и без приспособяване може да се пригажда към други среди. Барън твърди, че затвореността в лунните пещери е най-подходящата среда за него, защото представлява само по-обширен мащаб на затвореността му в черепа.
— Вярваш ли в това? — попита Денисън развеселен.
— Когато Барън говори, нещата изглеждат доста правдоподобни.
