— Малки меки зелени петна, съставени от зелени нишки! — каза Рицо и върна хомяка в клетката с внезапно чувство на отвращение.
Включи отново приемането и промени фокуса. Нямаше нито един специализиран фрагмент от дома, който да няма двойник на борда. Имаше Бегачи с различни форми, имаше Летци и Плувци. Някои от Летците бяха доста големи, с доловими мисли. Други бяха малки същества, с прозрачни крилца. Те предаваха само усещания и не добавяха нищо умно от себе си.
Имаше и Неподвижни, които като Неподвижните у дома, бяха зелени и живееха с въздух, вода и пръст. Те не мислеха. Познаваха само мътното, мътно съзнание за светлина, влага и гравитация.
И всеки фрагмент мамеше с това, че носи живот… Още не! Още не…
Той се бореше с чувствата си. Веднъж, по-рано, тези фрагменти бяха дошли и всички у дома се бяха опитали да им помогнат — твърде прибързано. От този опит не излезе нищо. Този път трябва да изчакат.
Само дано не го открият тези фрагменти! Засега всичко вървеше добре. Не го забелязаха — в ъгъла на пилотската кабина. Никой не се беше навел да го вдигне и разобличи. Някой можеше да се обърне, да погледне, после да извика и — всичко щеше да е свършено.
Сега, може би, беше чакал достатъчно. Излетяха преди доста време. Контролните апарати бяха изключени, пилотската кабина беше празна. Не беше трудно да намери процеп в таблото, който да води към част от инсталацията. Жиците бяха мъртви.
Предната част на тялото му беше пригодена за пила и с нея той преряза един проводник с подходящ диаметър. После, на разстояние шест инча, пак го сряза. Изтика отрязаната част в един забутан ъгъл на инсталационната кутия. Външната обвивка на жицата беше от кафяв изкуствен материал, а вътрешността — блестящ, червеникав метал. Той не можеше да заприлича на вътрешността, разбира се, но това не беше и необходимо. Стигаше това, че неговата кожичка беше внимателно направена по подобие на повърхността на жица.
Той се върна и обхвана двата края на прерязаната жица. Прикрепи се към тях с люлките си смукалца. Нищо не личеше отвън.
Сега не можеха да го намерят. Можеха да гледат право към него и щяха да видят само една непрекъсната жица, освен ако забележеха, че на едно място имаше две малки кичурчета мека блестяща козина.
— Забележително е — каза д-р Уейс, — че зелените нишки могат да правят толкова много!
Капитан Лоринг наливаше внимателно. Това беше малък празник. След два часа щяха да са готови, а за два дни щяха да са отново на Земята.
— Убеден ли си, че зелената нишка е сетивният орган? — попита той.
— Да — каза Уейс. — Опитите бяха проведени при трудни условия, но бяха успешни.
Капитанът се усмихна сдържано:
— „При трудни условия“ — може и така да се каже. Аз никога не бих поел риска, който ти пое, за да ги проведеш.
— Глупости. Всички ние — на борда на този кораб, сме герои, доброволци, изобщо — велики хора! Тромпети, военна музика, фанфари! Ти също пое риска да дойдеш тук.
— Ти пръв мина през енергийната бариера.
— В това нямаше особен риск — каза Уейс. — Аз обгарях земята пред себе си, и освен това бях с подвижна бариера около себе си. Глупости, капитане, всички ще си вземем медалите, когато се върнем, нека ги вземем без степенуване.
Млъкнаха, за да отпият.
— Да налея ли? — попита капитанът.
— Не, благодаря. Вече пих повече, отколкото трябва.
— Тогава — последно — за пътуването. — Той вдигна чаша по посока на планетата Сейбрук, която вече не се виждаше. Само слънцето й изглеждаше като светла звезда в илюминатора. — За зелените нишки, които откри Сейбрук.
Уейс кимна.
— Късметлия. Ние, разбира се, ще забраним тази планета.
— Това ми изглежда недостатъчно — каза капитанът. — Винаги може да се случи някой да кацне случайно и да не притежава проницателността и смелостта на Сейбрук. Представи си, че не взриви кораба си като него! Представи си, че се върне в някое населено място!
Капитанът говореше сериозно и мрачно.
— Мислиш ли, че те някога биха създали собствен междупланетен транспорт?
— Съмнявам се. Но нямаме никакви гаранции, разбира се. Те просто имат съвсем други интереси. Доколкото знаем, на планетата не съществува дори каменна брадва.
— Надявам се, че си прав. О, Уейс, би ли отделил малко време на Дрейк?
— Този от Галактик Прес?
— Да. Щем се върнем, историята за планетата Сейбрук ще се публикува и аз мисля, че е по-добре да не я драматизират. Помолих Дрейк да се посъветва с тебе — ти си биолог, и то с голям авторитет. Имаш ли нещо против?
— За мен ще бъде удоволствие.
Капитанът уморено затвори очи и поклати глава.
— Главоболие ли имаш?
— Не. Просто си мислех за бедния Сейбрук.
Той беше уморен от кораба. Преди малко се почувствува за миг като преобърнат наопаки. Това го обезпокои и той потърси обяснение у Мислещите.
Изглежда корабът беше преминал огромно разстояние. Мислещите бяха радостни. Беше уморен от кораба — толкова безполезен беше той. Фрагментите бяха умни в своите рамки, но това беше само мярка за тяхното нещастие, в края на краищата. Това, което не можеха да намерят у себе си, те се бореха да открият в неживата материя. В своето несъзнателно търсене на съвършеното те строяха машини, бродеха в пространството, търсеха, търсеха…
Той знаеше, че тези същества никога няма да открият докрай това, което търсеха. Поне дотогава, докато не им го дадеше. Той потрепера при тази мисъл.
Съвършенство!
Фрагментите нямаха дори представа за това. „Съвършенство“ е бедна дума! В своето невежество те дори биха се съпротивлявали срещу него. Като кораба, който дойде пръв. В него имаше много Мислещи.
С каква радост беше посрещнат първият кораб на планетата! Той си спомняше силния шок, когато разбраха, че гостите са фрагменти, а не съвършени. Шокът премина в съжаление, а съжалението — в действие. Не беше ясно как точно щяха да се включат в общността, но нямаше никакво колебание. Те яко живо същество беше свещено и място за него щеше да се намери — за всички, от големите Мислещи до малките бактерии.
Но беше допусната грешка. Не бяха анализирали правилно начина на мислене на фрагментите. Мислещите разбраха какво бяха направили и то никак не им хареса. Те се страхуваха, не разбираха.
Изградиха първо бариера, а по-късно се самоунищожиха, взривиха кораба си. Нещастни, глупави фрагменти.
Този път, обаче, щеше да бъде различно. Щяха да бъдат спасени, независимо от желанието им.
Джон Дрейк не би признал охотно, но той беше твърде горд с умението си да работи с фототипа. Имаше портативен модел, който представляваше тъмна пластмасова дъска — шест на осем, с цилиндрични
