Беше се промъкнал на кораба! Десетки чакаха отвъд енергийната бариера, когато вече изглеждаше безсмислено. Тогава бариерата беше поддала само за две минути (което показваше предимството на обединените организми пред фрагментите) и той беше отсам.
Никой от останалите не успя да се придвижи достатъчно бързо, за да премине през пробива, но това нямаше значение. И само той беше достатъчен. Не бяха необходими повече.
Тази мисъл звучеше вече по-скоро самотно, отколкото самодоволно. Ужасно нещастно и неестествено беше да си отделен от целия организъм, да си като фрагмент.
Как можеха тези чужденци да понасят да бъдат фрагменти?
Това усили симпатиите му към чужденците. Сега, когато самият той беше фрагмент, чувствуваше, макар и отдалече, страшната самота, която ги караше да се плашат. Страхът, роден от самотата, диктуваше техните действия. Какво друго, освен подлудяващ страх, можеше да ги накара да нажежат пространството на една миля около себе си, преди да приземят кораба си? Дари подземният живот на десет фута в почвата беше унищожен от жегата.
То включи приемането, жадно слушайки и оставяйки мислите на чужденците да го изпълнят. Радваше се на допира на съзнанието си с живота. Трябваше да осмисли това удоволствие. Да не се забравя!
Слушането на мислите не можеше да донесе никаква вреда. Някои от живите фрагменти на кораба мислеха доста ясно, като се имаше предвид, че бяха толкова примитивни и несъвършени същества. Мислите им бяха като тънки звънчета.
Роджър Олдън каза:
— Чувствувам се осквернен. Разбираш ли какво искам да кажа? Непрекъснато си мия ръцете, но това не помага.
Джери Торн мразеше драмите и не си вдигна главата. Те още маневрираха в стратосферата на планетата Сейбрук и той предпочиташе да гледа циферблатите на таблото. Накрая отговори:
— Няма смисъл да се чувствуваш така. Нищо не се е случило.
— Надявам се, че не е — каза Олдън. — Поне накараха всички да си съблекат костюмите за пълна дезинфекция. Предполагам, че нищо не е станало.
— Защо си нервен тогава?
— Не знам. Бих искал бариерата да не беше поддала.
— Кой не би искал? Това беше случайност.
— Чудя се — каза рязко Олдън. — Аз бях тук, когато стана. Нямаше причина да се претоварва веригата. Включиха допълнителна апаратура без основание. Никакво.
— Добре, де. Хората са глупави.
— Не чак толкова. Никой нямаше основателна причина. Включиха верига от две хиляди, след като цяла седмица бяха използували допълнителни източници. Защо не и сега? Не можаха да дадат никакво обяснение.
— А ти можеш ли?
Олдън се изчерви.
— Не, обаче се чудя дали хората са били… — той потърси думи — хипнотизирани от съществото отвън.
Торн вдигна очи и срещна погледа му.
— Не бих повторил това на другиго. Бариерата поддаде само за две минути. Ако нещо беше станало, ако дори само стръкче трева беше се промъкнало, бактериалните култури биха отчели това за половин час, а колонията плодови мухички — за няколко дни. Преди да се върнем, ще го отчетат хомяците, зайците, може би — козите. Просто трябва да си втълпиш в главата, Олдън, че нищо не се е случило. Нищо.
Олдън се обърна на пети и излезе. На излизане кракът му беше на две крачки от нещото в ъгъла. Той не го видя.
То изключи приемането и остави мислите да се плъзгат покрай него неприети. Тези фрагменти не бяха важни, във всеки случай, поне доколкото не бяха пригодени за продължаване на живота. Дори като фрагменти, те бяха несъвършени. Другият вид фрагменти — те бяха различни. Той трябваше да внимава с тях. Изкушението щеше да е голямо, но той не трябва по никой начин да издава присъствието си на борда, докато кацнат на тяхната планета.
Прехвърли приемането към другите части на кораба, учуден от разнообразието им. Всяка част, независимо от това колко е малка, беше достатъчна сама за себе си. Принуди се да размисли върху това, докато тази мисъл му стана неприятна и той започна да страда за ежедневието на дома.
Повечето от мислите, които получаваше от малките фрагменти, бяха неясни и повърхностни, както можеше да се очаква. От тях не би могъл да научи много, но това значеше само, че нуждата им от съвършенството беше още по-голяма. Това го вълнуваше особено много.
Ето, онзи фрагмент, който беше приклекнал и се държеше за мрежата, която го заобикаляше. Мислите му бяха ясни, но — ограничени. Те засягаха главно жълтия плод, който компаньонът му ядеше. Той искаше плода много силно. Само мрежата помежду им го спираше да не скочи, за да си го вземе насила.
То изключи приемането в прилив на силно отвращение. „Тези фрагменти си съперничеха за храна!“
Опита се да се свърже с хармонията и мира на дома, но беше вече твърде далеко. Достигаше само Нищото, което го отделяше от нормалните.
В този момент той копнееше дори за допира с мъртвата почва между бариерата и кораба. Беше пропълзял по нея снощи. На нея нямаше живот, но тя беше пръст от дома и от другата страна на бариерата все още се чувствуваше утехата на останалия организиран свят.
Спомняше си момента, в който се прикрепи към повърхността на кораба, за да дочака отварянето на херметическата камера. Той влезе, движейки се внимателно между краката на излизащите. Имаше още една камера, през която беше минал по-късно. Сега лежеше тук като фрагмент — инертен и незабелязан. Включи внимателно приемането на същия фокус. Приклекналият фрагмент яростно дърпаше мрежата. Той все още искаше храната на другия, макар че беше по-сит от двамата.
Ларсън каза:
— Не я храни, проклетата. Не е гладна. Просто я е яд, че Тили е посмяла да яде, преди тя самата да се е натъпкала до гуша. Лакома маймуна! Как искам да се върнем у дома и повече никога да не трябва да поглеждам животно!
Той се скара на по-старото шимпанзе, а то му отговори с напълно подходяща гримаса и брътвеж.
— Добре, добре — каза Рицо. — Защо тогава стоим тук? Времето за хранене свърши. Хайде да излизаме!
Те минаха покрай козите, зайците и хомяците. Ларсън каза с горчивина:
— Доброволец за изследователски полет. Герой. Изпращат те с речи и те правят гледач на животни.
— Плащат ти двойно.
— Добре, и какво? Аз не подписах само за парите. Бяха ни казали, че едва ли ще се върнем живи, че сигурно ще свършим като Сейбрук. Подписах, защото исках да върша нещо важно.
— Просто истински, идиотски герой! — каза Рицо.
— Не, но не съм болногледачка за животни.
Рицо спря, вдигна един хомяк и го потупа.
— Ей — каза той, — помислял ли си, че слизаш една сутрин и намираш тук малки хомячета, които те гледат със зелени петна вместо очи?
— Млъкни, моля ти се! — извика Ларсън.
