Зелените нишки

издатини на двата края, които придържаха рулото тънка хартия. Машината влизаше в тъмнокафяв кожен калъф, снабден с ремък, който я придържаше към колана — върху единия хълбок. Цялото нещо тежеше около половин килограм.

Дрейк можеше да работи на нея с двете си ръце. Пръстите му се движеха плавно и леко, натискаха определени места по гладката повърхност и думите се нареждаха беззвучно.

Той погледна началото на разказа си, после д-р Уейс:

— Какво мислите, докторе?

— Добре започва.

— Бих могъл да започна със самия Сейбрук. Още не са пуснали неговия случай. Бих искал да съм чел оригиналния доклад. Как изобщо е бил изпратен той?

— Мисля, че Сейбрук прекарал последната нощ, предавайки го по радиото. Когато свършил, спрял моторите и след една милионна от секундата превърнал кораба в малко облаче пара, а с него — себе си и екипажа.

— Какъв човек! От самото начало ли следяхте случая, докторе?

— Не от началото — тихо каза Уейс, — от получаването на доклада на Сейбрук.

Не можеше да не се върне назад, в спомените си. Той беше прочел доклада, съзнавайки още тогава колко прекрасна трябва да е изглеждала планетата, когато експедицията на Сейбрук я достигнала. Практически тя беше копие на Земята с изобилен растителен свят и чисто тревопасен животински свят.

Единствено малките кичурчета зелена козина (колко често употребяваше той тази фраза в своите думи и мисли!) изглеждали странни. Никакъв жив организъм на планетата нямал очи. Вместо тях — тези косъмчета.

Дори растенията, всеки стрък, или лист, или цвят притежавал две петънца по-пищно зелено.

После Сейбрук забелязал, удивен и умилен, че няма никаква борба за храна на планетата. Всички растения отглеждаха месести израстъци, които животните ядяха. Те порастваха отново за няколко часа. Никакви други части не бяха докосвани. Изглеждаше, като че ли растенията хранеха животните по нареждане на природата. Самите растения не растяха в прекалено изобилие. Можеше да ги вземе за култивирани, толкова разумно бяха разпределени по повърхността.

Колко ли време, чудеше се Уейс, Сейбрук беше наблюдавал странния закон и ред на планетата? Това, че насекомите не са прекалено много, въпреки че птиците не ги ядат: че гризачите не се роят, въпреки че няма месоядни, които да ги спират.

После идваше случаят с белите мишки. Това подсети Уейс:

— О, една поправка, Дрейк. Първите животни не бяха хомяци, а бели мишки.

— Бели мишки — каза Дрейк и нанесе поправката в бележника си.

— Приготвил дори бактериални култури (Сейбрук беше акуратен човек) и открил, че всеки бацил има микроскопични зелени петънца.

Дрейк беше учуден.

— Това е нещо повече от сведенията — или поне от сведенията, които аз имах. Но ако животът на планетата Сейбрук е организиран като едно единствено същество, как е станало това?

— Как? Вашите клетки как са организирани в едно цяло? Вземете една отделна клетка от тялото си, дори мозъчна клетка. Какво е тя сама по себе си? Нищо. Малко парче протоплазма, с не по-големи способности за нещо човешко от една амеба. Дори по-малко способности, защото не може да живее сама. Но вземете клетките заедно и получавате нещо, което може да изобрети космически кораб или да напише симфония.

— Разбирам — каза Дрейк.

— Целият живот на планетата Сейбрук е един организъм. В определен смисъл — на Земята, също, но там зависимостта е основана на борба — вълча зависимост. Бактериите се справят с азота, растенията — с въглерода. Животните ядат растения и се изяждат помежду си. Бактериалното гниене унищожава всичко. Кръгът се затваря. Всеки граби колкото може и на свой ред е ограбен.

— На планетата Сейбрук всеки организъм има свое място, както всяка клетка в нашето тяло. Бактериите и растенията осигуряват храна, чийто излишък се поглъща от животните, като те от своя страна дават въглероден двуокис и азотни отпадъци. Нищо не се произвежда в по-малко или по-голямо количество от необходимото. Нито една група живи същества не се размножава повече, отколкото трябва, точно както нашите клетки спират да се размножават, когато има необходимият брой от един вид. Когато техният брой не престане да се увеличава, ние наричаме това „рак“ и това е фактически животът на Земята, биологичната организация, която ние имаме, сравнена с тази на планетата Сейбрук. Един голям рак. Всеки вид, всеки индивид се старае да се разпростре колкото може повече, за сметка на другите видове и индивиди.

— Говорите като че ли планетата Сейбрук ви харесва, докторе.

— Да, донякъде. Животът изглежда по-разумен и аз разбирам тяхното отношение към нас. Представете си, че една от вашите клетки може да осъзнае значението на човешкото тяло в сравнение със своето собствено значение. Да разбере, че това съвършенство е резултат от съюза на много клетки в едно общо, по-висше цяло. И след това си представете, че разбере за съществуването на самостоятелни клетки с отделен живот и нищо повече. Може би ще почувствува много силно желание да привлече нещастниците в организацията. Може би ще ги съжалява, ще бъде овладяна от особен мисионерски дух. Съществата на планетата Сейбрук — или съществото: би трябвало да е в единствено число — вероятно чувствува точно това.

— Доста силно нещо — промърмори Дрейк.

— Изключително — каза остро Уейс. — Всеки негов фрагмент е силен. Ако му се предостави време, дори един единствен бактерий от планетата Сейбрук може да превърне цялата Земя в единен организъм. Ние имаме вече експерименталните доказателства за това.

Неочаквано Дрейк каза:

— Знаете ли, мисля, че съм милионер, докторе. Можете ли да пазите тайна?

Уейс кимна учудено.

— Имам си сувенир от планетата Сейбрук — каза Дрейк усмихнат. — Само едно камъче, но като се има предвид шумът, който ще се вдигне около планетата, заедно с това, че отсега нататък тя ще бъде забранена, камъчето ще бъде единственото нещо, което хората някога ще видят от нея. За колко мислите, че ще мога да го продам?

Уейс зяпна.

— Камъче? — той грабна твърдия сив предмет, който му показваше Дрейк. — Не трябваше да правите това! Вие нямате право!

— Знам. Затова ви питах можете ли да пазите тайна.

Уейс не можеше да отговори. Зъбите му тракаха. Той само посочи. Дрейк дойде бързо и погледна камъчето. То беше същото като преди, освен, че светлината го осветяваше така, че се виждаха две малки зелени петънца. Като погледнеш от много близо — това бяха кичурчета зелена козина.

Той беше обезпокоен. На кораба се чувствуваше нещо тревожно. Подозираха присъствието му на борда. Как беше станало това? Той още нищо не беше направил. Дали друг фрагмент от къщи се беше промъкнал и не беше внимавал достатъчно? Това би било невъзможно без неговото знание — не беше намерил нищо, въпреки че беше проверил кораба изцяло.

После подозрението намаля, но не стихна напълно. Един от Мислещите все още разсъждаваше за това и беше много близо до истината.

Още колко остава до кацането? Нима цял един свят ще бъде лишен от съвършенство? Той се притискаше здраво до срязаните краища на жицата, за чиято имитация беше специално отгледан, страхуваше се, че ще го разкрият, страхуваше се за своята алтруистична мисия.

Д-р Уейс се беше заключил в стаята си. Вече бяха в Слънчевата система и след три часа щяха да кацнат. Той трябваше да мисли. Имаше три часа, за да реши.

Дяволското „камъче“ на Дрейк беше част от организирания свят на планетата Сейбрук, разбира се, но то беше мъртво. Било е мъртво, когато за пръв път го е видял, а дори и да не е било, сигурно е умряло, след