Този разговор се бе състоял преди една година. Тогава петимата мъже се разделиха и Скуайър Файф претърпя своя най-необикновен и най-пълен провал в относително дългата си и дръзка кариера.
Следващ ход не дочакаха. Никой от Скуайърите не получи друго писмо. Въпреки усилията си Трантор не успя да открие космоаналитика. На Флорина така и не беше пуснат слух за предполагаеми апокалиптични събития. Прибирането на кирт и неговата обработка продължаваха спокойно.
Всяка седмица Скуайър Рун се обаждаше на Файф.
— Нещо ново? — питаше той. — Всяка клетка на тлъстото му туловище вибрираше от удоволствие и той с труд потискаше напиращия в гърлото си кикот.
Файф приемаше всичко това с мрачно и упорито изражение. Какво друго му оставаше? Той прехвърляше отново и отново фактите, но напразно. Нещо му се губеше. Някакъв жизненоважен факт липсваше.
Но ето че всичко се разкри съвсем неочаквано — той намери отговора. Знаеше, че го е намерил, макар той да дойде оттам, откъдето най-малко го бе очаквал.
Файф отново свика съвещание на петимата велики. Сега хронометърът показваше два и двадесет и девет.
Един по един мъжете започнаха да се появяват. Пръв беше Борт — стиснал устни, почесваше с мръсен нокът небръснатата си буза. Втори беше Стийн. Очевидно току-що бе излязъл от банята, затова беше без грим на лицето си, и то имаше доста блед и нездрав вид. Както обикновено, Бол беше безразличен и уморен, страните му бяха хлътнали. Настанен в удобно, отрупано с възглавнички кресло, държеше чаша топло мляко. Последен, с две-три минути закъснение се яви Рун — намръщен, с влажни устни. На континента му отново бе нощ, но осветлението в кабинета му този път бе толкова слабо, че той изглеждаше като неясна маса в кубичното мрачно пространство около него и ярката светлина в кабинета на Файф беше безсилна да проясни образа му.
— Велики Скуайъри! — започна Файф. — Миналата година ви говорих за далечна и сериозна опасност. Тогава сам си поставих капан, в който се хванах. Опасност наистина има, но не е далечна. Тя е много, много близо до нас. Един от присъстващите тук много добре знае какво имам предвид, а другите ще го разберат сега.
— Какво имаш предвид? — рязко попита Борт.
— Държавна измяна! — късо изстреля Файф.
10
Беглецът
Мерлин Теренс не беше човек на действието. Напускайки космодрума, си каза, едва ли не като извинение, че мозъкът му е парализиран.
Много внимателно трябваше да прецени колко бързо да върви. Не твърде бавно, за да не изглежда, че се шляе без работа, нито пък прекалено бързо, за да не излезе, че гледа да се измъкне час по-скоро. Просто трябваше да крачи стегнато, така че да прилича на патрул, който се е запътил да изпълни поставена задача и бърза да се качи на своята кола.
Как би искал да се качи на някаква кола! Управлението на подобно превозно средство не бе включено в програмата за обучение на флорините, та били те и бъдещи пълномощници, ето защо той се опита да мисли както върви. Нужни му бяха тишина и спокойствие.
А се чувстваше твърде слаб, за да върви пеша. Може да не беше човек на действието, но през вчерашния ден, през нощта и днес бе действал твърде много и бе изразходвал сили и нерви за цял един човешки живот.
И въпреки всичко не смееше да спре.
Ако беше нощ, може би щеше да си позволи няколко часа, за да обмисли положението. Но бе едва ранен следобед.
С кола само за няколко минути щеше да бъде в Града. Така щеше да има време да обмисли следващата си стъпка. За съжаление трябваше да разчита единствено на краката си.
Да можеше да помисли! Само да имаше малко време! Ако бе в негова власт да спре всичко, да спре движението на цялата вселена и да заповяда на времето да го изчака, за да подреди мислите си, сигурно щеше да намери някакъв изход.
Най-сетне се потопи в прохладата на Долния град. Стъпваше отмерено и стегнато, както бе виждал да се движат патрулите. Размахваше здраво стиснатата си палка Улиците бяха пусти. Местните очевидно се бяха изпокрили в бараките си.
Пълномощникът внимателно подбираше в кой дом да влезе. Най-добре в някой от по-заможните, с цветни пластмасови тухли и поляризирани стъкла на прозорците. Бедните хора са по-недружелюбни. Нямат почти нищо за губене. Човек, който е добре материално, е по-склонен да помогне.
Измина късата пътека до входа на един такъв дом. Това, че не беше разположен на самата улица, също говореше за благосъстояние на обитателите му. Теренс знаеше, че няма нужда да блъска по вратата или да нахълта насила. Докато вървеше по пътеката, забеляза движение зад прозореца. (Нуждата бе научила флорините да подушват патрулите от разстояние.) Всеки момент вратата щеше да се отвори.
Точно така и стана.
На прага се появи младо момиче с белезникави кръгове около очите. Изглеждаше доста недодялана в роклята с волани — доказателство, че родителите й искаха да се отличават от останалата „флоринска сган“ и да демонстрират по-високия си социален статус. Момичето, очевидно развълнувано, се отдръпна и му направи място да влезе.
Пълномощникът й даде знак да затвори вратата.
— Баща ти вкъщи ли е?
— Татко! — извика пискливо момичето, след което вече тихо добави: — Да, тук е.
„Таткото“ се зададе малко нерешително от стаята отсреща. Той очевидно не бързаше. Чудесно знаеше за посещението на патрула. Просто по-безопасно бе да прати момичето да го посрещне. Малко вероятно бе, в случай че патрулът е ядосан, да удари едно дете.
— Име? — попита Пълномощникът.
— Якоф, ако нямате нищо против.
В джоба на униформата си Теренс откри тънко бележниче. Отвори го и правейки се, че записва нещо, продължи:
— Якоф, добре! Искам да видя всички членове на семейството. Бързо!
Ако бе способен на някакво друго чувство, освен безнадеждност и отчаяние, Теренс положително щеше да се забавлява. Той съвсем не беше равнодушен към изкусителните удоволствия на властта.
Цялото семейство се нареди отпред — слабичка жена с двегодишно дете в ръцете, до нея стояха момичето, което му отвори, и по-малкият му брат.
— Това ли са всички?
— Да, всички — отвърна Якоф покорно.
— Може ли да отида да се погрижа за малката — обади се жената разтревожена. — Време й е да спи, тъкмо я слагах в леглото — и тя протегна момиченцето, сякаш искаше да омилостиви коравото сърце на патрула с детската невинност.
Пълномощникът дори не я удостои с поглед. Така поне си представяше, че трябва да се държи един истински патрул.
— Сложете я да легне и й дайте захарна пръчка, за да мирува. А сега слушай ме, Якоф!
— Да.
— Ти си сериозно момче, нали? — всеки местен, независимо от възрастта, биваше наричан „момче“.
— Така мисля — погледът на Якоф светна и той поизправи рамене. — Работя в Центъра за преработка на храни. Учил съм математика, мога да деля с многочлени и да смятам с логаритми.
Сигурно, помисли си Пълномощникът. Показали са ти как се работи с логаритмичната таблица и са те научили да произнасяш думата.
Този тип хора му бяха добре познати. Те се гордеят със своите логаритми много повече, отколкото един Скуайър с яхтата си. Полароидите на прозорците му бяха следствие от логаритмите, а оцветените
