дървесна мушичка на пътеката.
В парка всичко му се стори твърде култивирано. Лека-полека взе да го обзема паника, че нищо няма да се получи. Кривна в пътека, която го изведе пред стълба, водеща надолу към заградена от големи камъни поляна, с малки скалисти ниши — удобно укритие за двойките, застигнати от нощния дъжд.
Именно там видя онова, което му бе нужно.
Самотен човек! Скуайър, който крачеше напред-назад и допушваше нервно цигарата си. Сетне я смачка в стойката-пепелник, където фасът след миг-два сякаш се самозапали и изчезна. Мъжът току поглеждаше часовника си. Чакаше някого. Това поне беше очевидно. Теренс се озърна. Никой не идваше след него по стълбите.
Имаше може би и други стълби. Сигурно имаше. Нямаше значение. Не можеше да изпусне шанса си.
Слезе долу и се насочи към мъжа. Той не го виждаше.
— Извинете, господине! — обърна се Теренс към него.
Обръщението беше съвършено почтително, но няма Скуайър, който да не се сепне възмутено от докосването на един патрул до него, независимо от това, колко почтително ще го стори.
— Какво, по дяволите, искате?
Теренс продължи настоятелно, но изключително любезно. (Не спирай да говориш, не откъсвай очите си от неговите поне още половин минута):
— Елате, моля. Издирваме един местен, който е извършил убийство.
— За какво говорите?
— Няма да ви отнема повече от минута.
Теренс бе измъкнал незабелязано нервопаралитичната палка. Скуайърът изобщо не я видя. Чу се леко изсвистяване и след миг непознатият лежеше на земята.
Никога до този момент Теренс не беше вдигал ръка на Скуайър. За своя изненада усети, че направо му прилошава от чувството за вина, което го връхлетя.
Все още наоколо нямаше никого. Пълномощникът замъкна вдървеното тяло в една от скалните ниши. Съблече го, издърпвайки с голямо усилие дрехите от скованите ръце и крака. Свали прашната и подгизнала от пот патрулна униформа и започна да навлича чуждите одежди. За първи път усети допира на киртовата тъкан до тялото си.
Най-накрая нахлупи на главата си скуайърското кепе. То беше много важен атрибут. По-младите Скуайъри не носеха кепета, но за щастие този не беше от тях. На Теренс то беше жизнено необходимо, защото без него целият този маскарад щеше да е напълно излишен — трябваше на всяка цена да скрие русата си коса. Нахлупи шапката до ушите си.
След това се зае с най-важното. Неочаквано осъзна, че убийството на патрул не е най-страшното престъпление.
Той настрои бластера си на максимална дисперсия и го насочи към припадналия Скуайър. За по-малко от десет секунди от него остана само една овъглена купчина. Така щеше да затрудни идентификацията и да обърка преследвачите си.
Униформата на патрула се превърна в бяла пепел, от която Теренс изгреба почернелите сребърни копчета и катарами. По този начин може би печелеше около час, но и това беше нещо.
А сега, без да се бави, трябваше да изчезне. Спря за миг на входа на нишата и подуши въздуха. Бластерът работеше съвсем чисто. Усещаше се едва доловима миризма на изгорена плът, но лекият вятър много скоро щеше да я разнесе.
Вече слизаше по стълбите в другия край на поляната, когато покрай него мина младо момиче. В първия миг той по навик наведе очи, но бързо се усети и я погледна — съвсем млада, хубава и очевидно забързана.
Теренс стисна зъби. Естествено, тя нямаше да го намери. Беше закъсняла, иначе той нямаше да гледа така нетърпеливо часовника си. Сигурно щеше да си помисли, че той се е отегчил да чака и си е тръгнал. Така или иначе Теренс ускори леко крачка. Никак не му се искаше момичето да го настигне задъхано и да го пита дали не е срещал един млад човек.
Напусна парка, без да е решил накъде да тръгне. Така мина още половин час.
А сега? Той вече не беше патрул, а Скуайър.
И какво от това?
Спря на някакъв малък площад, в чийто център сред зелена морава бликаше фонтан. Във водата вероятно слагаха есенция, защото наоколо се носеше приятен аромат.
Теренс се подпря на перилата с гръб към залязващото слънце и едно по едно започна да пуска копчетата във водата.
Мислеше си за момичето, с което се бе разминал на стълбището в парка. Колко млада беше наистина. В същия миг пред очите му изникна картината на Долния град и веднага се разкая за слабостта си.
Скоро в ръцете му не остана нищо. Бавно и привидно разсеяно взе да преглежда един по един джобовете. В тях не намери нищо особено. Няколко монети, лична карта. (Всемогъщи Сарк! Значи дори Скуайърите носеха карти. Но те не бяха длъжни да ги изваждат всеки път, когато се зададе патрул.
Новото му име щеше да е Алстер Диймън. Надяваше се да не се налага да го използва. В Горния град живееха повече от десет хиляди мъже, жени и деца. Вероятността да срещне сред тях някой, който познава Диймън лично, не бе голяма, но не беше и за пренебрегване.
Убитият бе двадесет и девет годишен. И при мисълта за онова, което остави в скалната ниша, Теренс отново усети, че му се повдига. Скуайърът си е Скуайър. Колко ли двадесет и девет годишни флорински младежи бяха намерили смъртта си в ръцете му или по негово нареждане? Колко ли двадесет и девет годишни флорини?
Човекът имаше и адрес, но той нищо не значеше за него. Твърде слабо познаваше Горния град.
Най-неочаквано откри триизмерна снимка на тригодишно момченце, чийто образ бързо се очерта при изваждането на снимката, а докато я прибираше в калъфчето й, започна да избледнява. Какво значеше това — син? Или може би племенник? А момичето в парка? Значи не може да е син!
Дали беше женен? Възможно ли е срещата да бе от онези, които наричаха тайни? И възможни ли бяха те посред бял ден? А защо пък не, при известни обстоятелства?
Теренс много се надяваше да е така. Ако момичето имаше среща с женен мъж, то нямаше да посмее да съобщи за изчезването му. Щеше да предположи, че не е успял да се измъкне от жена си. И това щеше да му даде още малко време.
Не, не беше прав! Теренс отново изпадна в отчаяние. Деца, играещи на криеница, можеха да попаднат на онази купчина и положително щяха да се развикат. До двадесет и четири часа това непременно щеше да се случи.
Той отново се зае със съдържанието на джобовете. Извади разрешително за пилотиране на яхта. Едва ли щеше да му е нужно. Всички по-заможни саркити притежаваха яхти и ги караха сами — прищявка от последните години. Най-накрая попадна и на няколко кредитни разписки. Те можеха да влязат в работа.
Сети се, че не е слагал нищо в уста от нощта в магазина на Пекаря. Колко внезапно човек можеше да бъде обзет от чувството за глад.
После мисълта му се върна към разрешителното за ползване на яхта. Да, на мъртвия в парка яхтата не беше нужна, но сега тя вече беше негова, на Теренс. Оставена беше в 26-ти хангар на Летище 9, само че…
Нямаше представа къде може да е Летище 9.
Теренс опря чело на прохладния парапет около фонтана. Какво да прави? Какво…?
— Здравейте — сепна го нечий глас. — Не ви ли е добре?
Теренс вдигна очи. До него стоеше възрастен Скуайър. Той пушеше дълга ароматизирана цигара, а от златната верижка на китката му висеше някакъв зелен камък. На лицето му бе изписана загриженост и доброта, които така изненадаха Теренс, че в първия миг сякаш загуби дар слово. Но сетне бързо дойде на себе си, осъзнавайки, че сега той беше един от тях. Какво странно имаше в това Скуайърите да се държат помежду си като нормални човешки същества.
— Просто си почивам — обади се Пълномощникът. — Реших да се поразходя и загубих представа за времето. Дори вече закъснявам за една среща.
