Той махна с привидна досада. Благодарение на продължителното време, прекарано сред саркити, за Теренс не беше проблем да имитира техния акцент, като внимаваше да не прекали. Прекалената имитация прави много по-силно впечатление от пропуските.
— И сте закъсали без скутер, а? — позасмя се човекът от позицията на възрастен, който се забавлява с младежката разсеяност.
— Така е, без скутер съм — призна Теренс.
— Вземете моя — мигновено му предложиха. — Ей там съм го паркирал. След като си свършите работата, ще включите автопилота и ще го изпратите обратно тук. Няма да ми е нужен следващите един- два часа.
Какво по-добро решение за Теренс. Скутерите бяха страхотно бързи и маневрени, много повече от колите на патрулите. Единственото неудобство бе, че Теренс не умееше да ги управлява.
— От тук до Сарк — рече Теренс. Той бе чувал, че помежду си Скуайърите често изразяват по този начин благодарността си. — Все пак предпочитам да повървя. Летище 9 не е далеч.
— Така е — съгласи се другият.
Отговор, който не помогна твърде на Теренс. И той отново опита:
— Добре щеше да е да съм по-наблизо, но една разходка по булевард „Кирт“ ще ми се отрази добре.
— Булевард „Кирт“ ли? Та той е в съвсем друга посока!
Дали в погледа му не блесна подозрение? Изведнъж Теренс си помисли, че нещо в облеклото му не беше наред.
— Всъщност чакайте! Нещо съм се объркал. Сигурно е от дългата разходка — и той се огледа разсеяно.
— Намираме се на Рокет Роуд — услужливо поде непознатият. — Ще трябва да се спуснете до „Трифис“, след което ще свиете наляво и ще стигнете до летището.
— Прав сте — усмихна се Теренс. — Крайно време е да спра да сънувам и да започнала мисля. „Оттук до Сарк“, уважаеми!
— Помислете все пак за предложението ми да вземете моя скутер?
— Много сте любезен, но…
Теренс се отдалечи с леко забързана стъпка. Скуайърът го изпрати с поглед.
Нищо чудно, когато утре открият останките от тялото и започне търсене, възрастният човек да си спомни за тази среща и положително ще си каже: „Имаше нещо странно в този мъж. Говореше малко особено и като че не знаеше твърде къде се намира. Мога да се закълна, че нямаше представа къде е авеню «Трифис».“
Но това щеше да е утре.
Теренс вървеше, накъдето го упъти Скуайърът. Скоро стигна до светещ знак с надпис „Трифис авеню“, който изглеждаше безцветен и посивял на яркия оранжев фон.
Летище 9 гъмжеше от млади хора, облечени в подходящи костюми, най-характерното в които бяха островърхите шапки и широките панталони, силно стеснени в глезените. В първия момент Теренс се почувства твърде различен, но след малко се увери, че никой не му обръща внимание. Отвсякъде се чуваха реплики, изпъстрени с терминология, от която той нищо не разбираше.
Бързо намери 26-и хангар, но изчака, за да се увери, че наоколо няма Скуайъри, и едва тогава посмя да се приближи. Боеше се, че някой от хората, чиито яхти се намираха в съседство, познава лично Алстер Диймън и ще си зададе естествения въпрос какво прави един непознат край неговата яхта.
Най-сетне, след като наоколо съвсем опустя, той приближи. Носът на яхтата бе насочен към откритото поле. Теренс се наведе, за да го огледа.
И какво сега?
Убил бе в последните дванадесет часа трима души. От флорински Пълномощник бе станал патрул, а от патрул — Скуайър. Изкачил се бе от Долния град в Горния, а от Горния се бе озовал на космодрум. В крайна сметка бе станал собственик на яхта — превозно средство, което бе в състояние да го отведе към спасението му в някой ненаселен свят в този сектор на Галактиката.
Имаше само една пречка.
Не умееше да управлява яхта.
Уморен беше до смърт, гладен — до припадък. Стигнал бе толкова далеч, а не можеше да продължи. Застанал бе на ръба на космоса и не можеше да прекрачи в него.
Положително патрулите смятаха, че той е някъде в Долния град. Но в момента, в който в коравите им глави се мернеше мисълта, че един флорин може и да дръзне да се качи в Горния град, ще се прехвърлят тук. Тогава ще открият трупа и търсенето ще поеме съвсем друга насока. Щяха да търсят някой самозван Скуайър.
И ето го тук. Беше стигнал до края на задънена улица и с гръб, опрян в стената, можеше само да се ослушва за далечните стъпки на преследвачите, които щяха да стават все по-ясни и по-силни, докато най- накрая хрътките се нахвърлят върху него.
Само преди тридесет и шест часа той държеше в ръце най-големия шанс в живота си. Сега тази възможност беше отлетяла в небитието и много скоро неговият живот щеше да я последва.
11
Капитанът
За първи път капитан Расети трябваше да признае, че не може да се наложи на свой пътник. Дори този пътник да бе Скуайър, можеше да се разчита на някакво разбиране. И един Велик Скуайър, който е пълновластен господар на своя континент, не би оспорил правото на капитана на космически кораб единствен само той да дава нареждания по време на полет.
Една жена обаче бе съвсем различно нещо. Която и да бе тя. А когато жената е дъщеря на Велик Скуайър, положението ставаше направо невъзможно.
— Уважаема госпожо, не мога да ви разреша да разговаряте с тях насаме!
— Но защо, какво пречи? — недоумяваше Са̀мия Файф и клепачите й потрепваха. — Да не са въоръжени?
— Разбира се, че не са. Но не в това е въпросът.
— От пръв поглед личи, че те са само две уплашени същества. Уплашени до смърт.
— Такива хора могат да бъдат много опасни. Не разчитайте, че ще се държат разумно.
— В такъв случай защо ги плашите допълнително? — Винаги, когато беше много ядосана, тя лекичко заекваше. — Трима великани от вашия екипаж стоят над главите им, с насочени към тях бластери. Никога няма да забравя това, капитане.
Наистина нямаше да го забрави, мислеше си капитанът. Усещаше, че всеки момент ще се предаде.
— Не бихте ли ми казали, ако нямате нищо против, какво точно искате?
— Много просто. Казах ви вече. Искам да поговоря с тях. Ако действително са флорини, както сам казахте, ще получа от тях изключително ценна информация за моята книга. Нищо няма да мога да постигна, ако се боят да говорят. Остана ли сама с тях, всичко ще е наред. Сама, капитане. Как може да не разбирате от дума!
— Какво ще кажа на баща ви, ако разбере, че съм ви оставил без охрана в присъствието на двама престъпници?
— Чак пък престъпници! Всемогъщи космос! Двама нещастници се опитали да избягат от планетата си, при това са толкова слабоумни, че са се промъкнали на кораб, който ще ги отведе на Сарк. А и как ще научи баща ми за това?
— Сторят ли ви нещо, няма начин да не разбере.
— Защо да ми сторят нещо? — дребното й юмруче се сви и затрепери от гняв, докато тя се мъчеше да придаде на гласа си възможно най-властническия тон. —
Расети реши да опита друго.
— Какво ще кажете, ако аз присъствам на вашия разговор? Ще скрия бластера си. В противен случай — и той на свой ред натърти с всичката решителност, на която беше способен — ще бъда принуден да ви
