противоречиви заключения, означава, че истината е някъде по средата. Ако искате да ме послушате, госпожо, най-добре е да го оставите на нашите грижи. Виждате, че е напълно излишно да очаквате каквото и да било от тях.
Са̀мия се изправи несигурно, като продължаваше да гледа Рик.
Капитанът пристъпи зад нея, вдигна столчето и със силно щракване го сгъна.
— Чакайте! — скочи Рик на крака.
— Моля ви, госпожо! — настоя капитанът и отвори вратата. — Моите хора ще го укротят.
— Нали няма да го наранят? — спря се Са̀мия на прага.
— Не ми се вярва да ни принуди да стигаме до крайности. Лесно ще го оправим.
— Госпожо! Госпожо! — извика Рик. — Мога да го докажа. Аз съм от Земята.
Са̀мия стоеше нерешително.
— Нека чуем какво има да каже.
— Както искате — хладно се съгласи капитанът.
Са̀мия се върна няколко стъпки и спря недалеч от вратата.
Лицето на Рик гореше от възбуда. От усилието да си спомни устните му се бяха разтегнали в нещо подобно на усмивка.
— Спомням си Земята. Тя беше радиоактивна. Спомням си забранената територия и синия хоризонт нощем. От почвата излизаше сияние и нищо не вирееше в нея. Имаше само няколко места, където хората можеха да живеят. Затова станах и космоаналитик. Затова нямах нищо против да прекарам с години в космоса. Моят свят беше мъртъв свят.
— Да вървим, капитане — сви рамене Са̀мия. — Той бълнува.
Ала този път капитанът беше този, който стоеше със зяпнала уста.
— Радиоактивен свят ли? — промърмори той.
— Да не искате да кажете, че има такова нещо? — попита тя.
— Да, има — извърна капитанът удивен поглед към нея. — Но откъде може да е чул той за него?
— Нима е възможно един свят да бъде радиоактивен и безлюден?
— Има такъв свят. И той се намира в сектор Сириус. Не си спомням само името. Напълно възможно е да е Земя.
— Земята е! — рече Рик гордо и самоуверено. — Тя е най-старата планета в Галактиката. Планетата, от която произхожда човечеството.
— Така е! — меко се съгласи капитанът.
Са̀мия съвсем се обърка.
— И вие ли смятате, че човешката раса се е зародила на тази Земя? — попита тя подозрително.
— Не, не — разсеяно отвърна капитанът. — Това са само приказки. Просто по този повод чух за първи път за радиоактивната планета. Твърди се, че това е планетата, на която за първи път се е появил човекът.
— Не съм чувала такова нещо.
— Все отнякъде сме дошли, госпожо. Само че дълбоко се съмнявам, че някой знае откъде точно. — Капитанът с решителни стъпки приближи Рик. — Какво още си спомняш? — едва се удържа да не добави „момче“.
— Най-добре си спомням кораба си и космоанализата.
Са̀мия също пристъпи напред и застана до капитана. Младата жена усети, че отново започва да я обзема вълнение.
— В такъв случай всичко е вярно. Как тогава се е стигнало до психосонда?
— Психосондиране! — произнесе замислено капитан Расети. — Нека да го попитаме. Слушай, човече, който и да си, откъдето и да си. Как стана така, че се стигна до това, да те подложат на психосонда?
— Всички за това говорите — нерешително започна Рик. — Дори и Лона. Но аз не разбирам тази дума.
— От кой момент нататък спря да помниш?
— Не зная точно. — И отново тъжно повтори. — Бях на кораб.
— Това вече го знаем. Говори нататък.
— Няма смисъл да джавкате, капитане — намеси се Са̀мия. — И малкото здрав разум, който имаше в главата си, ще се изпари.
Рик с всички сили се мъчеше да разсее малко мъглата, забулила съзнанието му. Усилието, което полагаше, така го беше погълнало, че нямаше място за емоции.
— Не се боя от него, госпожо — произнесе Рик за своя изненада. — Опитвам се да си спомня. Имаше някаква опасност. Сигурен съм. Голяма опасност за Флорина, но не мога да се сетя за подробностите.
— Опасност за цялата планета? — Са̀мия бързо погледна капитана.
— Да, и тя беше в теченията.
— Какви течения? — поинтересува се капитанът.
— В космическите течения.
Капитанът разпери ръце и после бързо ги отпусна.
— Това е истинско безумие! — възкликна той.
— Не, не е така. Нека да продължи — сега пък Са̀мия бе започнала да вярва. Тъмните й очи блестяха. От напрежение покрай устните й се бяха спуснали две гънки, които придаваха на лицето й странен израз. — Какви са тези космически течения?
— Различните елементи — рече Рик. Скоро беше обяснявал всичко това и сега нямаше желание да го повтаря. — Изпратих съобщение до местната служба на Сарк. Спомням си това много ясно. Трябваше да внимавам. Опасността съществуваше и беше съвсем близо до Флорина. Да, така беше, встрани от планетата. Беше с широчината на Млечния път. Трябваше много внимателно да се работи.
Рик говореше всичко, което минаваше през съзнанието му. Той сякаш напълно бе загубил контакт с присъстващите и се бе пренесъл в някакъв минал свят, пред който е била спусната завеса, и сега тя се прекъсваше на определени места. Валона сложи ръка на рамото му и се опита да го спре, за да се успокои:
— Недей! — нежно промълви тя.
Но той и това не усети.
— Не зная по какъв начин — продължаваше Рик задъхано — съобщението ми е било прието от някакъв отговорен фактор на Сарк. Това беше грешка, не зная как се е случило. Сигурен съм, че използвах дължината на вълната на местната служба на Бюрото. Смятате ли, че е възможно субрадиото да бъде подслушвано? — Рик дори не се учуди, че използва дума като „субрадио“. — Така или иначе, когато кацнах на Сарк, вече ме чакаха.
Отново настъпи мълчание. Този път го беше по-продължително. Капитанът изглеждаше сериозно замислен.
Първа се обади Са̀мия:
— Кой ви чакаше? Кой?
— Аз… аз не зная. Не мога да си спомня. Но не беше човек от службата. Беше човек от Сарк. Спомням си, че говорихме. Той знаеше за опасността. Сигурен съм в това. Седяхме на една маса. И масата си спомням. Той беше срещу мен. И сега е пред очите ми. Сякаш не ми се искаше да му разказвам много подробности. Зная, че първо трябваше да разговарям с човека от местната служба на Бюрото. И тогава той…
— Какво…? — подкани го Са̀мия.
— Той направи нещо. Той… не, вече нищо не излиза.
Той почти изкрещя последните думи, след което настъпи тишина, най-неочаквано нарушена от прозаичното избръмчаване на радиотелефона, закачен на китката на капитана.
— Какво има? — попита той.
— Съобщение за капитана от Сарк — с готовност и необходимото уважение отговориха от другата страна. — Настояват да го приемете лично.
— Добре. Идвам след малко. Госпожо — обърна се той към Са̀мия, — смея да ви напомня, че е
