откажа.
— Много добре — младата жена се задушаваше от яд. — Много добре, но ако не мога да ги накарам да говорят заради вашето присъствие, аз лично ще се погрижа това да е последният ви полет като капитан.
Щом Са̀мия отвори вратата на помещението, в което бяха пленниците, Валона бързо покри очите на Рик с ръка.
— Какво има, момиче? — рязко попита Са̀мия, преди да се сети, че беше решила да говори кротко.
— Той не е съвсем с всичкия си, госпожо — промълви Валона. — Няма как да знае вашия ранг. Може да ви погледне. И да го направи, ще е без зла умисъл.
— Няма нищо — успокои я Са̀мия. — Нека си гледа спокойно. Налага ли се да останат тук, капитане?
— Искате да кажете да ги настаня в самостоятелна кабина, така ли?
— Сигурно можете да им намерите килия, която да не е толкова мрачна.
— Мрачно е за вас, госпожо. Сигурен съм, че за тях тук е направо луксозно. Има дори течаща вода. Попитайте ги в тяхната колиба има ли такова нещо.
— Както и да е, нека вашите хора да излязат.
Капитанът даде знак и тримата мъже тромаво се измъкнаха един след друг.
— Значи сте флорини, така ли момиче? — обърна се Са̀мия към тях.
— Ние сме от Вотекс — рече Валона.
— Не разбирате ли, че сама признахте, че сте от Флорина? Защо покрихте очите на момчето?
— Той няма право да гледа високопоставена дама като вас.
— Дори ако е от планетата Вотекс?
Валона мълчеше.
Са̀мия я остави да помисли. Опита се дори да се усмихне дружелюбно.
— Само на жителите на Флорина не се разрешава да гледат високопоставени жени — рече тя най- накрая. — Както виждаш, издадохте се.
— Но
— А
— Да. Аз — да. Но той не. Не му правете нищо. Той наистина не е флорин. Просто един ден го намериха. Не зная откъде е, но не е от Флорина — неочаквано се разприказва Валона.
— Е, добре — погледна я Са̀мия малко изненадана. — Ще поговоря с него. Как се казваш, момче?
Рик не откъсваше очи от нея. Значи така изглеждаха жените Скуайъри, толкова дребни и толкова дружелюбни. И как хубаво миришеше, той се зарадва, че му позволиха да я погледа.
— Как ти е името, момче? — попита го отново Са̀мия. Рик се посъвзе, но му бе неочаквано трудно да заговори.
— Рик — промълви бавно той. Но защо, помисли си той, това не е моето име. — Мисля, че се казвам Рик.
— Не си ли сигурен?
Валона се опита да каже нещо, но Са̀мия я спря с рязък жест.
— Не зная — тръсна глава Рик.
— Флорин ли си?
Сега вече Рик бе категоричен.
— Не. Пътувах с един кораб. Пристигнах тук отнякъде другаде. — Не можеше да откъсне очи от Са̀мия, но по необясними причини я свързваше с космически кораб. Малък, добре познат и мил на сърцето му кораб. — Пристигнах на Флорина с космически кораб, а преди това живях на една планета.
— Коя планета?
Мисълта му мъчително си пробиваше път през мозъчните канали, сякаш бяха прекалено тесни за нея. Най-сетне Рик си спомни и с огромно удоволствие произнесе:
— От Земята! Дойдох от Земята! — звукът от отдавна забравената дума видимо го зарадва.
— Земята ли?
Рик кимна.
— Къде се намира планетата Земя? — обърна се Са̀мия към капитана.
— За пръв път чувам за нея — усмихна се капитанът. — Не взимайте думите му прекалено сериозно, госпожо. Местните лъжат, без да им мигне окото. Това е съвсем естествено за тях. Казват първото нещо, което им дойде наум.
— Не говори като местен — отбеляза тя и отново се обърна към Рик. — Къде се намира Земята, Рик?
— Аз… — Рик докосна челото си с трепереща ръка. — В сектор Сириус — рече той най-накрая. Но гласът му не беше много уверен.
— Съществува сектор Сириус, нали капитане? — погледна Са̀мия капитана.
— Да. Учудва ме, че знае за него. Това обаче не значи, че Земята съществува.
— Но аз съм сигурен — пламенно възрази Рик. — Много добре си спомням. Не може да има грешка. Не може! — сграбчи Валона за ръката и задърпа ръкава й. — Лона, кажи им, че съм от Земята. Моля те, кажи им.
— Намерихме го един ден, госпожо, но той беше съвсем без ум. Не можеше да се облича сам, не можеше да говори, нито да ходи. Беше едно нищо. Оттогава малко по малко си спомня. Всичко, което си е спомнил, е точно така. — Валона хвърли тревожен бегъл поглед към широкото лице на капитана. — Може и наистина да идва от Земята, Скуайър. Не исках да ви противореча.
Последното изречение бе отдавна възприета фраза, придружаваща всяко изявление на флорини, което можеше да се изтълкува като противоречие на твърдение на по-висш.
— От цялата тази история може да се предположи, че е от центъра на Сарк, госпожо — изръмжа капитанът.
— Нищо чудно, и все пак има нещо странно — настояваше Са̀мия, която по типично женски начин гледаше най-вече романтичната страна на нещата. — Сигурно… А защо беше толкова безпомощен, когато го намерихте? Ранен ли беше?
Валона мълчеше. Очите й безпомощно се стрелкаха насам-натам. От Рик, който бе вплел пръсти в косите си, скачаха за миг върху капитана, разтеглил устни в мрачна усмивка, а от него — към Са̀мия.
— Отговори ми, момиче! — настояваше Са̀мия.
За Валона бе трудно да вземе решение, а в момента не можеше да й хрумне никаква правдоподобна лъжа.
— Веднъж го заведох на доктор — реши се най-накрая тя — и той каза, че… че моят Рик е бил подложен на психосонда.
— Психосонда ли?! — Са̀мия почувства, че й се повдига. Избута дори столчето си малко назад и металните му крака изскърцаха по пода. — Да не искаш да кажеш, че е психо?
— Не зная какво значи това, госпожо — кротко рече Валона.
— Положително не става дума за онзи смисъл, който вие влагате в това, госпожо — намеси се бързо капитанът. — Местните никога не са психо. Техните потребности и нужди са толкова ограничени. Не съм чувал някой местен да е страдал от подобно нещо.
— Но тогава…
— Много е просто. Дори да приемем фантастичната история на момичето, единственото разумно заключение е, че човекът е бил престъпник, което, предполагам, също е своеобразно заболяване. И сигурно е бил лекуван от някого от шарлатаните, които се срещат често сред местните. Възможно е при лечението да го е увредил до смърт, след което да го захвърлил в някоя пустош, за да не го съдят.
— И все пак този шарлатанин сигурно е имал психосонда, а чудесно знаете, че местните не би трябвало да могат да си служат с нея.
— Не вярвам един правоспособен лекар да използва сондата толкова несръчно. Фактът, че стигнахме до
