прибра в сградата и продължи работата си. Прекият му шеф смръщи чело и реши, че е крайно време да поговори с Тип за това момче, дето половин час стои отвън, за да изпуши една цигара.
Пред летището в спряла кола чакаха двама мъже.
— Качил се в колата на някакво момиче, ли? — обади се единият. — Каква кола? Какво момиче? — въпреки саркисткия костюм акцентът му беше на чистокръвен жител на Арктур, от империята Трантор. Спътникът му, истински саркит, слушаше с вид на осведомен човек новините по радиото. Щом въпросната кола напусна летището и пое по пътя към града, набирайки скорост с всяка измината секунда, той се надигна от седалката си и извика:
— Та това е колата на Са̀мия Файф. Само тя има такава. Всемогъщи Космос, какво ще правим сега?
— Следвай я! — нареди другият лаконично.
— Но това е…
— За мен тя е никой. Не би трябвало и за теб да е нещо изключително. Иначе нямаш място тук.
Колата им зави, изкачи се на почти празното скоростно платно на пътя.
— Няма да можем да настигнем такава кола — изпъшка саркитът. — Забележи ли ни, ще ни избяга за секунди. Колата й вдига двеста и петдесет.
— Засега е заковала на сто — забеляза арктурианецът. — Едно е сигурно, че няма намерение да отиде в Отдела по безопасност. — Мина известно време и той допълни: — Не е тръгнала и към дома на Файф. В космоса да се продъня, ако разбирам закъде се е запътила. Пак излиза от града.
— Как да разберем дали това наистина е убиецът на Скуайъра, или е примамка, за да ни отвлекат от летището. Не се опитва да се отърве от нас, а и защо ще вземе такава кола, ако не иска да я следват. От километри се забелязва.
— Това ми е известно, но Файф няма да прати дъщеря си да ни отвлича вниманието. Същата работа чудесно биха свършили и няколко патрули.
— Нищо чудно вътре да не е дъщеря му.
— Скоро ще разберем. Намалява скоростта. Задмини и я спри след завоя.
— Искам да поговоря с теб — обади се момичето.
Теренс разбра, че това не е клопката, в която си представяше, че е попаднал. Тя наистина беше дъщерята на Файф. По нищо не личеше да допуска мисълта, че някой с нещо може да й попречи. Нито за миг не се обърна, за да види дали я преследват. На три пъти той забеляза отзад една и съща кола, която се движеше на определено разстояние, нито избързваше, нито изоставаше.
Колата не беше обикновена. Сигурен беше. Може да са хората от Трантор, което вдъхваше кураж. Ами ако бяха от Сарк, но в такъв случай Са̀мия Файф бе за него чудесно прикритие.
— Готов съм да говоря — промълви той.
— Ти беше на кораба, който докара местния от Флорина, нали? Онзи, дето го търсят за всичките убийства.
— Точно така.
— Е, добре. Доведох те тук, за да не ни пречат. По време на полета към Сарк разпитваха ли го?
„Каква наивност! — помисли си Теренс, — не вярвам да играе.“ Тя наистина не знаеше кой е той.
— Да — отвърна той предпазливо.
— Ти присъства ли?
— Да.
— Така си и помислих. А защо излезе от кораба?
„Ето с това трябваше да започне“ — помисли си Теренс.
— Длъжен бях спешно да докладвам на… — той се поколеба.
— На баща ми, нали? — хвана се веднага тя. — Не се безпокой. Ще те извиня. Ще кажа, че съм ти наредила да ме придружиш.
— Добре, благодаря ви, госпожо.
„Госпожо“ бе дълбоко запечатано в съзнанието му. Тя наистина бе най-важната дама на тази планета, а той бе най-обикновен флорин. Човек, който можеше да убие патрул, лесно ще се научи да убива и Скуайър, следователно нищо не му пречеше да погледне една такава жена в лицето.
Вдигна очи — търсещи, напрегнати. Погледът му не можа да се откъсне от лицето й.
Та тя беше красива.
— Искам да ми разкажеш всичко, което чу при разпита на този човек — нареди Са̀мия, без да си даде сметка, че той си позволява нещо нередно. — Трябва да знам какво ти е разказал. Много е важно.
— Мога ли да ви попитам защо се интересувате от този местен, госпожо?
— Не можеш — отвърна тя.
— Както кажете, госпожо.
Нямаше представа какво ще й говори. Подсъзнателно очакваше колата, която ги бе следвала по целия път, да се опита да ги спре. От друга страна, все по-силно чувстваше близостта на лицето и тялото на красивото момиче.
Теоретично флорините, които работеха в Гражданската служба, и Пълномощниците се обричаха на безбрачие. Но на практика повечето от тях нарушаваха тази забрана. Теренс също не бе останал верен на клетвата. Но така или иначе опитът му не беше богат.
Ето защо близостта на едно толкова красиво момиче в такава красива кола съвсем му завъртя главата.
Тя чакаше той да заговори. Тъмни очи (толкова тъмни очи!), леко разтворени от нетърпение пълни устни, тяло, създадено, за да бъде обличано в красиви киртови дрехи. Момичето изобщо не можеше да допусне, че някой,
Онази част от съзнанието на Теренс, която чакаше колата с преследвачите, отстъпи. Той изведнъж разбра, че убийството на Скуайър съвсем не е най-страшното нещо.
Дори не разбра кога е посегнал. Усети само, че дребното тяло е в ръцете му, че се е вцепенило. Момичето се опита да извика, но той заглуши вика й с устните си…
Следващото нещо, което си спомняше, бяха двете ръце, които се вкопчиха в рамото му, и струята хладен въздух, нахлула в колата от отварянето на вратата. Пръстите му потърсиха оръжието, но беше твърде късно. Измъкнаха му го от ръката.
Онемяла, Са̀мия дишаше тежко.
— Видя ли само какво правеше той? — попита слисаният саркит.
— Хайде, голяма работа! — рече арктурианецът. Пъхна някакъв малък черен предмет в джоба си, затвори ципа и рече: — Дай го тук!
Побеснял, саркитът измъкна Теренс от колата.
— И тя му позволи — мърмореше той. — Позволи му.
— Кои сте вие? — изкрещя Са̀мия. — Баща ми ли ви изпрати?
— Моля, без въпроси — обади се арктурианецът.
— Но вие сте чужденец! — възмутена отбеляза тя.
— В името на Сарк, трябваше да му разбия черепа! — възкликна саркитът и вдигна стиснатия си юмрук.
— Я стига! — спря го спътникът му и изви китката му назад.
— Все пак има някакви граници — мърмореше човекът. — Мога да приема да убиеш един Скуайър. И на мен ми е идвало да го направя, но да стоя и да наблюдавам един местен да върши това, което стана пред очите ми, е твърде много за мен.
— Местен ли? — изписка Са̀мия.
Саркитът се наведе и смъкна кепето на Теренс. Пълномощникът стана блед като платно, но не мръдна. Не откъсваше очи от момичето, докато вятърът леко разроши пясъчнорусата му коса.
Са̀мия се дръпна безпомощно в най-отдалечения ъгъл на колата, стисна лицето си в ръце, докато
