Образът на планетата Сарк изпълни екрана на командното табло. Вече можеха да различат континент и част от океан, скрити тук-там от снежнобели облаци.
— Вероятно космодрумът няма да е претъпкан с охрана — подхвана Дженро, като правеше паузи, тъй като вниманието му бе заето и с управлението на кораба. — Това, разбира се, е само предположение. Всяка подготовка за посрещането би могла да създаде подозрения. Успехът ще зависи от бързите действия на хората от Трантор, за да не стане прекалено късно. Е, ще видим!
— Има ли някакво значение? — сви рамене Теренс.
— За вас — огромно. Ще използвам за кацане площадката най-близо до Източния вход на летището. Излезте незабавно от аварийния изход. Ще вървите бързо, но не прекалено, именно към Източния вход. Ето ви документи, с които ще се измъкнете без особени затруднения. Съдейки по поведението ви от неотдавнашното минало, добре се справяте в подобни ситуации. Пред входа ще ви чака кола, с която ще отидете до посолството. Това е всичко.
— А вие?
Огромното неясно кълбо на екрана, покрито с кафеникави, зелени и синкави петна, лека-полека започна да добива по-конкретни очертания — появиха се реки, тук-там и гърбици на планини.
— Най-добре е да се ограничите с грижата за самия себе си — усмихна се насила Дженро. — Когато открият липсата ви, нищо чудно да ме разстрелят като предател. Но ако ме намерят тук безпомощен и неспособен да ви спра, може да ме разжалват поради слабоумие. Мисля, че все пак тази възможност е по- благоприятна, ето защо ще ви помоля, преди да излезнете, да ме ударите с невропаралитичната палка.
— Знаете ли какво значи това?
— Да, разбира се — отвърна Дженро. Челото му бе покрито със ситни капчици пот.
— Не се ли боите, че мога да ви убия след това? Нали знаете, че съм известен като убиец на Скуайъри.
— Зная, естествено, но не виждам какво ще спечелите. Само ще загубите време. След като съм се заловил за всичко това, съм поел и всички възможни рискове.
Пред очите им повърхността на Сарк ставаше все по-ясна и по-отчетлива. На екрана бързо се появяваха и още по-бързо изчезваха очертанията на гори, езера, хълмове. Вече можеха да различат в далечината и столицата Саркит.
— Искрено се надявам, че не възнамерявате да предприемете нещо на своя глава. Сарк не е място за такива дръзки прояви. Не забравяйте, за вас има само два пътя: или Трантор, или Скуайърите. Помнете това.
Сега вече на екрана без всякакво съмнение се виждаше град и в единия му край различиха зелено- кафяво петно, което колкото повече наближаваха, толкова повече добиваше вид на летище.
— Ако до един час не сте сред хората на Трантор, Скуайърите ще ви пипнат до края на деня. Не мога да ви обещая какво точно ще правят тези от Трантор с вас, но много точно мога да разкажа какво ви очаква при саркитите.
Теренс бе работил в Гражданската служба и знаеше на какво може да разчита един убиец на Скуайър.
Летището вече не играеше на екрана, но Дженро и не го следеше, вниманието му изцяло бе съсредоточено върху пулта и правилното насочване на огнената струя към съответната шахта. На около два километра от повърхността корабът отново изправи нос нагоре. На стотина метра от шахтата двигателите затрещяха неудържимо. На Теренс взе да му се повдига от силното вибриране.
— Вземете палката! Бързо! Всяка секунда е важна. Аварийният изход ще се затвори зад вас. Около пет минути ще загубят, докато се чудят защо не отварям главния изход, още пет минути ще отидат, за да разбият вратата, и още пет, за да ви настигнат. Имате петнайсет минути, за да напуснете летището и да се качите в колата.
Вибрациите спряха и в страшната тишина Теренс осъзна, че наистина са на Сарк. Диамагнетичното поле се задейства и яхтата величествено започна да се накланя.
— Време е! — подкани го Дженро. Дрехите му бяха залепнали от пот.
На Теренс му се виеше свят, очите му блуждаеха, но той все пак вдигна палката…
Теренс усети острия хлад на саркитската есен. Години наред бе живял в прохладния климат на тази планета, докато почти забрави вечното юнско лято на Флорина. Изведнъж спомените му от времето, прекарано на работа в Гражданската служба, се върнаха с такава сила, сякаш никога не бе напускал света на Скуайърите.
С тази разлика, че сега беше беглец и над него висеше най-страшното обвинение — убийството на Скуайър.
Крачеше в такт с ударите на сърцето си. Зад него бе останал корабът с Дженро, вцепенен от въздействието на нервопаралитичната палка. Шлюзът на аварийния изход се бе затворил почти безшумно зад гърба му и той тръгна по широката павирана пътека. Механици и работници сновяха нагоре-надолу. Всеки от тях със своите грижи и своята работа. Никой нямаше време да се спре, за да го огледа добре. А и нямаха причина за това.
Дали го бяха видели да излиза от кораба?
Сигурно не бяха го забелязали, иначе вече трябваше да се вдигне шум.
Посегна към кепето на главата си, да не би да се с разместило, сетне докосна медальона, който Дженро му беше дал и по който щяха да го познаят хората от Трантор.
Можеше да махне медальона и като свие встрани, да се промъкне до друг кораб… все някак щеше да успее да се измъкне от Сарк. Ами ако все пак му се удадеше възможност да избяга?
Твърде много неизвестни! Дълбоко в душата си знаеше, че е стигнал до края и както Дженро бе казал, трябваше да избира — или Трантор, или Сарк. Мразеше и се боеше от Трантор, но знаеше също, че не трябва и не може да предпочете Сарк.
— Ти! Ей, ти!
Теренс замръзна. Обзет от паника, вдигна очи. От вратата го деляха някакви трийсетина метра. Ако се затичаше… Никога нямаше да пуснат навън тичащ човек. Не смееше да направи това. Не трябва да тича.
Млада жена бе подала глава през прозореца на една кола, каквато Теренс не беше и сънувал.
— Ела насам! — повика го тя.
Краката на Теренс сякаш сами го отведоха до колата. Дженро му бе казал, че ще го чакат оттатък оградата на летището. Дали не бяха се разбрали добре? Можеше ли да изпратят жена с такава задача? А всъщност това беше едно момиче. Момиче с мургаво красиво лице.
— Пристигна с кораба, който току-що кацна, нали? — попита го тя.
Теренс мълчеше.
— Видях те, че слизаш от него! — взе да нервничи тя.
След това посочи очилата си. Виждал беше такива очила.
— Е да, така е — промърмори под носа си Теренс.
— Качвай се тогава — и тя отвори вратата откъм неговата страна. Отвътре колата му се стори още по- луксозна. Седалките бяха съвсем меки, миришеха приятно, а момичето беше много хубаво.
— От екипажа ли си? — попита тя.
Сигурно го проверява, помисли си Теренс.
— Знаете кой съм — и посочи медальона си.
Почти безшумно колата се върна малко назад и направи завой. Пред изхода Теренс се сгуши назад в меката прохлада на седалката, тапицирана с кирт.
— Този човек е с мен. Казвам се Са̀мия Файф — властно заяви момичето на човека от охраната и продължи напред.
Минаха няколко секунди, преди изтощеният от умора мозък на Теренс да осъзнае чутото. Наведе се напред, но колата се носеше вече в скоростното платно на пътя.
Един от работниците на летището вдигна поглед и промърмори нещо към ревера на дрехата си. Сетне се
