15
Пленникът
Са̀мия Файф трудно можеше да бъде поставена в положение да не знае какво да прави. А ето вече часове наред тя беше объркана — безпрецедентен, почти немислим случай.
Началник на космодрума беше все същият капитан Расети. Той беше любезен, почти раболепен, изглеждаше нещастен, изразяваше непрестанно съжаленията си, не пропускаше да спомене колко му е неприятно, че трябва да й противоречи, и оставаше непреклонен пред нейните желания.
Най-накрая тя се принуди наместо да предявява исканията си да пита като най-обикновен саркит има ли право на това или онова.
— Предполагам, че като всеки жител на тази планета мога да посрещна който си пожелая кораб? — попита го тя саркастично.
Капитанът се поизкашля и болезненото изражение, изписало се на прорязаното му от бръчки лице, стана съвсем недвусмислено.
— В интерес на истината, госпожо, нямаме никакво желание да ви пречим, но работата е там, че получихме изрична заповед от Скуайър Файф, вашия баща, да не ви допускаме до пристигащите кораби.
— Значи заповядвате ми да напусна летището, така ли? — вцепени се тя.
— Не, уважаема госпожо — щастлив, че е намерил компромисно решение, побърза да уточни капитанът. — Не става дума за летището. Може да си стоите тук колкото искате, но не бива да се доближавате до площадките за кацане.
След тези думи капитанът се отдалечи и Са̀мия се настани в луксозната си кола, на около триста метра в района, разрешен за достъп на хора, които не бяха служители на космодрума. Значи я бяха очаквали и я наблюдаваха. Сигурно ще продължат да я наблюдават. Ако решеше да се придвижи по- напред, сигурно щяха да блокират двигателя на колата й.
Младото момиче изскърца със зъби в безсилието си. Не беше честно от страна на баща й. Съвсем типично за него! Винаги се държаха с нея така, сякаш нещо не разбира. Но този път беше сигурна, че много добре разбира.
Станал бе дори от стола си, за да я посрещне, нещо, което не правеше за никого, откакто майка й беше починала. Прегърна я и здраво я притисна до себе си, изостави работата си дори. Отпратил бе дори секретаря си от стаята, защото знаеше, че тя се дразни от неговото невъзмутимо безжизнено изражение.
Също както едно време, когато дядо й още беше жив и баща й не бе станал още Велик Скуайър.
— Мия, детето ми. Никога не съм подозирал, че от Флорина до тук се пътува толкова дълго. Когато научих, че двамата местни са се скрили на кораба, който изпратих, за да си в по-голяма безопасност, щях да полудея.
— Но татко, нямаше защо да се боиш.
— Нямаше ли? Едва не изпратих цяла ескадра, за да те охранява.
При последните му думи и двамата избухнаха във весел смях. Едва след няколко минути Са̀мия успя да върне разговора към темата, която я интересуваше.
— Какво смяташ да правиш с „гратисчиите“?
— Защо се интересуваш, Миа?
— Нали не си мислиш, че са искали да те убият или нещо подобно?
— Такива мрачни мисли не бива да ти минават през ума — засмя се Файф.
— Кажи ми, нали не си го мислиш? — настояваше тя.
— Не, разбира се.
— Добре! Говорих с тях, татко, и смятам, че са само едни бедни и безобидни хора. Не ме интересува какво говори капитан Расети.
— Прекалено много закони са нарушили, за да са толкова „бедни и безобидни“.
— Но не може да ги считате за най-обикновени престъпници, татко — гласът й потрепера разтревожено.
— А как иначе?
— Мъжът не е местен. Той е от някаква планета Земя и е бил обработван с психосонда, за което не е виновен.
— Виж, милата ми, Отделът по безопасност има грижата. Нека ги оставим да си вършат работата.
— Не, прекалено сериозно е, за да оставиш случая само на тях. Никой не може да разбере. С изключение на мен.
— Само ти ли, Миа, разбираш? Единствена ти? — попита той снизходително и побутна с пръст кичур коса, паднал над челото й.
— Само аз! Така е! — енергично повтори Са̀мия. — Всеки друг ще реши, че той е луд, но аз съм сигурна, че не е. Каза ми, че някаква много голяма опасност заплашва Флорина, която ще засегне и цялата Галактика. Той е космоаналитик и знаеш, че те добре познават космогонията. Той
— Откъде знаеш, че е космоаналитик, Миа?
— Нали той ми каза.
— И какво друго каза за тази опасност?
— Не можа да си спомни. Подложен е бил на психосондиране. Не разбираш ли, че това е най-сериозното доказателство? Знаел е прекалено много. И някой е бил заинтересован да го накара да млъкне. — Тя инстинктивно сниши глас и едва въздържайки се да не погледне през рамо, почти шепнешком продължи: — Ако теориите му бяха безсмислени, нямаше да има никакъв смисъл да го подлагат на психосонда.
— В такъв случай защо не са го ликвидирали? — попита Файф и тутакси съжали за въпроса си. Излишно беше да дразни момичето.
Са̀мия се замисли, но очевидно не стигна до нищо съществено и рече:
— Ако наредиш на Отдела по безопасност да ми позволят да говоря с него, ще разбера. Той ми вярва. Сигурна съм. Ще успея да измъкна от него много повече факти, отколкото онези от Безопасността. Моля те, кажи им да ме пуснат, татко! Много е важно!
Файф обгърна с длани стиснатите й юмручета и се усмихна.
— Още не, Миа. Още не. След няколко часа тук ще бъде третият участник в историята. Чак след това може би.
— Третият ли? Местният, кой ги извърши убийствата?
— Точно така. Корабът, с който пътува, ще кацне след около час.
— Значи дотогава нищо няма да правите с местното момиче и космоаналитика, така ли?
— Нищо.
— Добре! Отивам да посрещна кораба — стана тя.
— Къде отиваш, Миа?
— На космодрума, татко. Има много неща, които искам да го питам — засмя се тя. — Ще видим, че дъщеря ти може да бъде и нелош детектив.
— Бих искал да не ходиш — отвърна й Файф строго.
— Защо не?
— Много е важно. Не бива да има никого наоколо. Иначе ще бие твърде много на очи.
— И какво от това?
— Има неща, които не мога да ти обясня, Миа.
— Хайде, хайде! — тя се наведе и го целуна бързо по челото. След което си отиде.
Дълго седя безпомощна в колата си, докато вниманието й не беше привлечено от малко петно горе в небето, което бързо нарастваше на фона на залязващото слънце. Са̀мия натисна някакво копче, един капак се отвори и тя извади далекогледните си очила за поло. Използваше ги обикновено, за да наблюдава състезания между древните скоростни апарати по време на стратосферните поло игри. Но можеха да послужат и за нещо по-сериозно. С тяхна помощ видя, че малката точка е спускащ се миниатюрен кораб, с ясно очертано червеникаво сияние в задния край. Поне щеше да успее да види хората още с пристигането им на летището и да се ориентира кого от тях да догони.
